Спасение

Сия се вкопчи в ръката на майката. По гърба ѝ полазиха тръпки, спуснаха се по плешките и стегнаха стомаха ѝ. Картофената каша се разбунтува и надигна към пресъхналото ѝ гърло. Отчайващата нужда да освободи червата си я задави.

– Нужно ли е, майко? – Гласът на бащата дойде от леглото – по-немощен отвсякога. Болестта, която ядеше тялото му, изцеждаше и малкото останали му сили, а напоследък беше плъзнала и по разсъдъка му.

– Нямаме избор. – Пръстите на майката се освободиха от отчаяната хватка. – От ямите на покаянието никой не се е върнал с ума си. Кой ще я гледа недъгава, когато ни вземе пръстта? Или искаш да я намерят като Ява?!

Споменът за Ява запрати дребното тяло на Сия на пръстения под. Момичето се вкопчи в полите на майката, зарида и заблъска глава земята.

Бащата тежко се отпусна в постелята.

– Тръгвай, Сия. И почитай новите си родители. Дъще.

Песента на хералдите отекваше вече съвсем наблизо. Старата отвори дървената врата и сграбчила кичур от косата на Сия я издърпа извън сглобената от груби дъски колиба. Черното желязо на ризниците скриваше мрачното небе. Дъждът, прояждащ костите на селяните през поройната луна, се беше усилил и се спускаше на мръсни вади по лъскавата гладка повърхност. Момичето остана проснато в калта.

– Вземете Сия и я прочистете – писъкът на майката се извиси над пръхнетето на черните жребци и напева на викача. – Спасители! Погрижете се за душата и тялото ѝ. Нека бъде ваша дъщеря, сестра и майка на децата ви! – Старата се обърна и прекрачи прага обратно.

– Майко… – изплака Сия, надигайки глава. – Обещавам, майко, кълна се! Никога повече няма да крада!

– Тръгвай, глупачке! – изсъска старата. – Знаеш законите – или те хвърлят в ямите на покаянието, или служиш на Праведните – и старата затръшна вратата зад себе си.

Вътре, с облегнат на грубите трупи гръб, тя се преви надве и раменете ѝ, най-накрая отърсени от непосилното бреме, се разтърсиха от сподавено ридание .

Бащата остана мълчалив в постелята, с поглед вперен в искрите на затихващия в огнището огън, сякаш глух за крясъците на Сия отвън. Веднъж заглъхнали, той затвори клепачи. След миг се надигна. Затътри нозе към вратата. Вече навън вдигна лице към провисналата над него сивота и дъждовните капки покапаха по страните му.