Старата Русалка

Абсурдно е да очакваш някой да те спаси в средата на океана.

Бабата обаче протегна сбръчканата и пожълтяла като древен пергамент ръка, сграбчи ме за яката, и с неприсъща за дребното си тяло сила ме издърпа от ледената вода може би само миг преди душата ми да отлети към царството небесно.

‘Въй, мъри баба, цял си вир вода’, извика бодро старицата, преметна ме през кльощавото си рамо на палубата, връз голяма купчина корабни въжета; краката ми издрънчаха глухо на мокрите дъски.

‘Дяволска работа’, измърмори, махна очуканите, превързани с ластици очила от носа , наведе се и долепи изсушените си устни в моите.

Дъхът на окосена есенна трева и горски билки омая сетивата ми и изтръпналото ми същество се отдаде безрезервно.

‘Така, така…’, чух гласът и безкрайно далечен и някакси приятно напевен.

‘Дишай, чедо, дишай…’,

Усетих дългия език, лепкав и хлъзгав, как облизва вътрешността на устата ми – чак до носоглътката, изучаващ, искрено любопитен и търсещ.

После замря, задоволен, разчлени се на десетки миниатюрни езици, които запълзяха около трахеята ми, надолу до дробовете; сякаш вендузи се впиваха в колабиралите органи, и смучеха.

След миг бабето се отдръпна, шумно пое въздух и избълва- зеленикавата, солена бълвоч плисна звучно на дървените влажни дъски.

Облекчените ми дробове дълбоко поеха морския полъх и възвърнал донякъде силите се, немощно се надигнах.

Старицата ме гледаше загрижено с воднистите си белезникави очи, после тикна под носа ми чиния с хрупкави мекици и сладко от смокини.

‘Хапни си, чедо. Току-що ги изпържих.’

Намести ластиците на очуканите очила на сбръчканото си лице, изкара кълбо прежда, в което бяха забити куки за плетене и подсмъкна.

‘Ти почивай. Аз ще ти изплета терлици’.