Нещото

Момичето тичаше с все сила през непознатата и странна гора. Успяваше да избегне пипалата на дърветата, които се опитваха да я повалят на земята. Пред нея изкочи трънлив храст. Точно когато се канеше да се оттластне от земята и да го прескочи, две слаби, но мускулести ръце я сграбчиха. Гърба ѝ се удари в гърдите на този, от когото бягаше. Очите ѝ се разшириха от ужас, но не заради мъжа. Причината беше в това, което виждаше пред себе си. Длан запуши устата ѝ миг преди да нададе писък и да издаде присъствието им. На осветената от двете луни поляна зад храстите, кротко си пасеше животно, което приличаше на огромен елен. А след секунда главата му беше изтръгната на два метра над тялото, с провисващи се от нея вътрешности. Нещото, което обезглави “елена”, отхапа муцуната от рогата и замляска силно. Изплю очните ябълки и едната се търкули до храста пред момичето. Тя закрещя в шепата на мъжа, той изръмжа тихо в ухото ѝ да мълчи, обърна я с гръб към Нещото, което беше почнало да отделя краката на животното и да ги оглозгва, махна длан от устните ѝ, хвана я за ръката и я повлече по-далеко от кървавата сцена.

Тя се остави той да я води, стискаше силно ръката му, страхът и шокът я накараха да забрави, че до преди секунди бягаше от него.

Той спря пред едно доста широко дърво и заопипва под лианите, които го покриваха, докато пръстите му не потънаха в тях. Бутна момичето във вътрешността на дървото, а после и той влезе.

– Нали няма да ме изриташ да спя навън?

– Не и след това, което видях. Какво, по дяволите, беше това?! Какво – посочи около себе си – е това?

– Това е моята планета. А след като се оженим – и твоя. Добре дошла!