Цикъл на забрава

Кафето изстива в чашата ми, а мазните петънца по повърхността поглъщат всяка моя мисъл. Чувствам как то ме изпива и нямам сили да се преборя. Сервитьора ме вади от вцепенението ми. Плащам и времето ме отнася на мястото, поглъщащо дните от живота ми като черна дупка. Няма мисли, само действия – копче, копче, помръдваща лента, премигване, пауза. И пак, и пак, и пак.

С инерцията на навика съм пак в дома, който обикалям като дух. Сякаш редя нещата, но те все не са си на мястото. Това ме подлудява.

Идват звездите. Впивам поглед в тях и там времето ме забравя.

Кога поръчах кафе, спах ли, защо съм изморен?

Лежа във високата трева, но чувството не е приятно. Стръковете ме бодат, мирише на тор, а потната ми ръка стиска лист хартия. Не помня, не помня много, не помня всичко. Аз съм тяло без дух. Човек без спомени. Алцхаймер. Това аз ли съм?

Затварям очи и оставям листа под себе си. Там прочетох Алцхаймер и май това съм аз, но не искам да знам. Искам само да заспя. Уморен съм.

Колко сладка тишина. Чувам живота под себе си. Червеи пресичат пътя си, стръкове се борят да видят слънцето. Някой им е казал за топлотата от допира му. Но и при тях е топло и влажно. Хм, като дъжда който ме измива. Потапя ме надълбоко. Под живота има спомени. Нечии чужди. Чета ги в белите кости, въпреки че е тъмно. Още по-надолу чернотата е пълна, но аз виждам точки светлина. Събират се, тръгват в потоци и ме обкръжават. Всяка ме помита шеметно и аз съм пак звезден прах.

Спомените. Виждам ги. От другата страна на тревата аз помня всичко. Кой бях в този живот, в живота преди него, и преди, до зората на времето. Страх ме е да избера нов път, защото сега помня. От зелената страна на тревата е трудно. Искам ли да се върна и да се боря?