Вечност

Георги бе притиснал арбалета към гърдите си и магическата стрела в него блестеше в синьо. Прескочи една полустрошена надгробна плоча, претъркули се и се скри зад едно дърво.

– Здхавеййй!

Георги се сепна и се извъртя. До него стоеше престаряло и раздърпано банши. Насочи арбалета си към нея.

– Мога дха ти помогхна в лова! Ако не ме убиеш, разбихра се…

– Нима? Какъв кяр имаш точно пък ти?

– Имам! Търся оновха, от кхоето ти тхака усърдхно бягаш!

– Не знаеш какво говориш…

Георги се замисли за минутка и кимна. Погледна иззад дървото и видя ранената си цел подпряна на един стар паметник. Подкани с жест неочакваната си съюзничка и тръгна напред приведен. Баншито сякаш пропадна в земята и изчезна.

– Де’а, никога не вярвай на банши, Жоре… – промърмори Георги и продължи напред. Скри се зад една голяма плоча и надникна. Плячката махна ръка от раната си и накуцвайки побягна, но призрачна ръка я хвана за крака и я спря.

– Дхавай! Няма да удържа дълго! – изсъска баншито.

– Как смееш ти…! – процеди чудовището и се завъртя надясно, привлечено от трошене на съчки.

– Здравей! – усмихна се широко Георги и синята стрела полетя напред. Заби се точно в десятката на Смъртта. Тя падна на земята, потрепери и стана на прах.
– Бхлагодаря! – каза баншито и се разнесе от лекия ветрец. Не остана и следа.

– Моля… – Георги въздъхна и седна до ръждивата коса на Смърт. Усмихна се доволен, но и леко натъжен. Остави арбалета и погледна ръцете си – те бързо се превърнаха в прах и полетяха след баншито…