Възмездие

Оле пристъпваше бавно между болничните легла наблъскани едно до друго и броеше децата. Тази вечер се очертаваше да разкаже много приказки и да прибере много души. Настъпилата епидемия не беше просто поредната – покосяваше децата едно след друго и много малко от тях оцеляваха.

Оле имаше кръвен договор със Смъртта и тя не идваше за децата – те бяха негови и всички водеше ТАМ. Там те забравяха кои са, дори забравяха какво са и Оле не позволяваше никой да се върне, за разлика от Смъртта – тя пускаше душите да се прераждат, ако много искаха.

Единствен Там-там се беше изплъзнал – любимецът на Оле, дясната му ръка. Оле го взе веднъж със себе си на жътва и малкия измамник избяга – не, че имаше смисъл: не можеше да се прероди, не и след толкова време на забрава.

Оле разтръска глава от спомена и надигащия се гняв и се отправи към малко златокосо момченце с толкова плитко дишане, че биха го сметнали за мъртъв. Застана до главата му, сложи си най-меката усмивка и започна нежно да гали малката главица. Детето отвори мътни очи и Оле бавно заразказва приказка, докато движейки пръстите на лявата си ръка като конец издърпваше златната нишка на душата му и я вкарваше в малка кутийка затъкната на колана му.

Там-там се беше скрил в сенките и наблюдаваше. Знаеше, че не може да го спре – никой не можеше да спре Оле. Започна да се придвижва внимателно, сливайки се със сенките на леглата – все пак и той беше само сянка на някогашното си аз, сянка на някого, когото не помнеше.

Когато стигна до леглото непосредствено зад Оле притаи дъх. Погледна нишката на душата на момченцето, беше станала съвсем тънка, значи почти я беше прибрал. Протегна полу-прозрачната си ръка към златния ключ, люлеещ се на верижка на врата на Оле. Там-там знаеше, че на самия край Оле почти изпадаше в транс и това беше единствения му шанс.

Хвана ключа с едната си ръка, а с другата разкопча верижката. Оле се размърда неспокойно, но Там-там беше по-бърз. Грабна откраднатото и го прибра в себе си, след което бързо започна да прескача от сянка в сянка.

Оле отвори очи и опипа трескаво шията си. Застина, след което изведнъж порасна, оголи острите си зъби и показа огромните си немигащи очи. Тялото му стана издължено и слабо с неестествено дълги ръце, с пръсти завършващи с огромни остри нокти.

– Крааадееееец! – залата се разтресе от гласа му.

Там-там вече беше далеч, носеше се възможно най-бързо. Помнеше пътя към ТАМ и само това имаше значение.