Зачеването на месията

Слабият младеж застанал на ъгъла на Пето авеню завъртя рошавата си глава и с плах поглед обходи безизразната тълпа от сиви муцуни влачещи се като тиня в канавка. Не срещна познато лице, прокашля се нервно и сведе очи. За пореден път разтвори смачканата листовка и се зачете във вече размазващите се букви. Мястото бе това, а часът отдавна бе отминал. Изобщо не му се искаше да е висял тук толкова време напразно, но написаното бе обсебило мислите му и не му даваше покой.

Усети парфюма още преди да откъсне поглед от листовката. Нежния аромат на люляк примесен с пикантността на канела изпрати електрически заряд нагоре по гърба му. Зарядът достигна мозъка му точно когато той съзря прекрасния облак от огнена коса обградила красивото лице на Лили. Камбаната заби мощно заглушавайки всичко, а краката му го понесоха като криле на молец.

– Я, ти взе, че се появи – изрече някой и след миг една груба ръка го разтърси и измъкна от унеса му.

– Тъкмо мислех, че е шега – оправда се той и опита безуспешно да се отскубне от здравата хватка на Буч.

Буч бе висок, русокос и с усмивка като актьор. На всичкото отгоре бе и капитан на футболния отбор. Пълна противоположност на Павел.

– Това бе първото ти изпитание – отвърна му Буч и не пропусна да покаже усмивката си на която би завидил всеки сенатор. Хайде, трябва да побързаме. Другите ни чакат.

Павел безмълвно последва колегите си от университета. Искаше му се да говори, да каже нещо, но всичките му мисли се въртяха около Лили и това което предстои. Гледаше медната ѝ коса със златисти нишки и си представяше как прокарва пръсти през нея. Някак естествено погледът му се спусна надолу по къдриците ѝ, обхвана талията ѝ, примамливо закръгления ханш и завърши с дългите крака подаващи се под сивото манто.

Препъна се в собствените си крака и залитна. Две силни ръце го подхванаха и усмихнатото лице на Буч изникна пред него.

– Полека, приятел, не искаш да се пребиеш преди основното събитие.

Уловил гузният му поглед Буч се ухили и се приведе заговорнически към него.

– Да, без нищо е отдолу. Скоро ще оплакнеш окото, а може и да намажеш – сръчка го Буч и смеейки се догони девойката.

Павел ги последва смутено и разсеяно. За малко да ги загуби когато се скриха зад провисналите мрежи пред фасадата на една стара сграда. Миг по-късно ухилената руса глава на Буч се подаде изпод мрежата и го повика.

Противно на очакванията, сградата се оказа по-студена отколкото декемврийското време отвън. Два завоя по-късно това се промени когато Лили открехна плахо следващата врата и отвътре ги обгърна глъчка, музика и влажна топлина.

Старият бар бе изпълнен до пръсване. Много от лицата бяха познати на Павел, а други виждаше за пръв път. Почти всички носеха черни наметала с отметнати назад качулки, провиснали като стара кожа на змия.

Глъчката позатихна докато тримата новодошли се промъкваха през врата. След това някой вдигна тост и барът избухна в наздравици и смях. Буч получи своето наметало, а някой бутна бяло наметало в ръцете на Павел което му напомни за снимките на куклус клановете.

Тълпата го затупа добродушно по гърба докато бавно го избутваше към края на бара. Там се издигаше малък подиум на който сигурно преди е свирил оркестър или пък са излизали малки банди, за да разведрят нощите на пиещите. Сега там се издигаше мраморен олтар върху който се бе излегнала Лили.

– Събрали сме се да отслужим литургия и да посрещнем нашия нов брат – прогърмя гласът на Буч. Тълпата откликна с радостен вик.

– Подайте ми бокала – извика той.

Сред тълпата се понесе футболния трофей от тазгодишния сезон. Предаваше се внимателно, от ръка на ръка, сякаш се страхуваха да не излея съдържанието му. Буч се преведи и го пое внимателно. Лицето му сякаш засия щом видя съдържанието му. Повдигна го победоносно над главата си, така като го бе държал и щом спечелиха щатската купа, и изкрещя.

– Виждам, че доста братя са се присъединили към тазгодишната кауза! Плът от плътта ни!

Тълпата поде вика му докато неразбиращият Павел се въртеше неловко.

– Семе от семето ми! – извика еуфорично Буч и тълпата поде вика. Понесе се смях.

– Кръв от кръвта ми! – крещеше екзалтирано Буч. Ръката му се плъзна между бедрата на Лили което бе последвано от одобрителни викове и дюдюкане. Буч вдигна ръка и показа малката сребърна чаша останала скрита до сега от погледа на публиката.

– Цвете от цвета! Нашата Лилит прокърви за нас!

Тълпата се размърда неуверено. Някои крещяха развълнувано, докато други се отдръпнаха погнусени. Някъде отзад се чу гърлено давене, а миг по-късно в душната атмосфера се понесе миризмата на стомашни сокове.

– Дръжте го – нареди Буч посочвайки Павел.

В миг десетки ръце се спуснаха хищно към него и го сграбчиха. Пръсти като куки се впиха в плътта му и го приковаха както карфица бръмбар. Почувства се безпомощен в собственото си тяло. Пръстите се впиха в челюстта и устните му и го накараха да ги разтвори широко. Погледът му шареше уплашен търсещ познати лица и помощ, но срещаше само закачулени лица потънали в мрак.

Единственото лице което позна Павел бе това на Буч. Бе се надвесил над него стиснал с две ръце малката сребърна чашка. Павел се опита да изкрещи за помощ, но викът му бе удавен в гъстата течност която Буч изсипа в гърлото му. Езикът му изтръпна от острия металически вкус. Опита се да изкашля гъстата кървава маса, но два пръста умело бяха стиснали носа му. Преглътна и усети как хладното съсирено топче се спуска надолу и сякаш заседна под сърцето му.

Очите му се изцъклиха и завъртяха като на хванато в капан животно предусетило смъртта си. Пред размазания му поглед Буч се смееше с безупречната си усмивка. Някой му подаваше големия трофей. Буч отново се изправи над давещия с Павел и обърна трофея. Съдържанието му, гъсто, лепкаво и бяло се изсипа към павеловото лице. В миг натиска от десетките притискащи го ръце изчезна. Никой не искаше да се докосне или да бъде опръскан от съдържанието на купата.

Съдържанието покри лицето му като гъсто желе. Влезе в очите му и засмъдя, изпълни ноздрите му, спусна се във все още отворената му уста и пролази бавно в гърлото му. Езикът му, обострен от металическия вкус усети стотиците различни вкусове примесели се като един. Павел се давеше в тази гъста течност, а спрялото се под сърцето му топче сякаш го бодеше все по силно.

– Време е да пожертваме агнеца! – надвика отново глъчката Буч. В ръката му се бе появил малък джобен нож. С рязък замах, като художник нанасящ финалната щриха върху платното си, той прекара върха на острието по ширината на корема на гърчещото се в нозете му момче.

Лили писна ужасено от олтара. Това бе твърде много за нея. Вратата в дъното се хлопна. Явно и други намериха разигралата се сцена за ужасяваща и бързаха да избягат. Останалата част гледаше безизразно гърчещото се на земята тяло.

Буч изкрещя и отскочи назад. Гърбът му се опря болезнено в сцената. Пред него сгърченото тяло на Павел се преви о две заставайки на ръце и крака. Раната на корема му се разцепи зловещо. Плътта под нея с изду като кървав мехур. Нещо вътре в този мехур замърда. Десетки лица се заблъскаха в него в опит да излязат, да избягат от нещо. Мехурът се сви, само за да бъде разтегнат докрай от две ноктести лапи.

Най-сетне окървавената плът се предаде и разкъса. Две черни ръце се подадоха о нея разтваряйки още повече раната. Ръцете заровиха във вътрешностите на виещия от болка Павел докато не уловиха нещо. Дръпнаха рязко и от стомаха му се появи закривен рог. Ръцете продължиха да дърпат изтегляйки черна и рошава козя глава. Завъртяха я на триста и шейсет градуса и след това сякаш я изтръгнаха. От стомаха на Павел.

С подбелени очи и посипали се вътрешности Павел се изправи. Треперещите му ръце поеха козята глава и я поставиха върху неговата. Гъста черна слуз се стече от козята глава и покри лицето на младежа. Ръцете му се отпуснаха безсилно надолу, досущ окови, а гръдта му се изпружи напред. Между тях се подаде с хрущящ звук черна свещ която пламна ярко заслепявайки всички.

Пред невярващите очи на Буч стоеше огромен мъж с козя глава и горяща на гърдите черна свещ. Ивица восък се се стичаше надолу към все още отворената рана на корема му. Гъста пътека от козина се спускаше надолу. Краката му вече не бяха човешки, а като на сатир. Буч опита да отклони поглед, но само жалостно изквича.

– Къде е невестата ми – прогърмя стържещ глас в съзнанието на всички.

Залата пламна, а чудовището запристъпва тежко към прикрилата се зад олтара девойка.