Deja vu
Ивелина Загорчева
От умора изпускаш ръката ми
Падам в бездната,
Колко е тихо… Крещиш?
Няма болка, излишни стенания.
Ти напразно се молиш на своя бог
Да се върна, за да ме задържиш.
Крещиш и се събуждаш сред стенания,
Опитваш се отново да заспиш.
В съня изчезна моето призвание –
Си казваш и се мъчиш да го задържиш.
Но не успяваш… С трескави очи
Се взираш – вероятно в тъмнината.
Процежда бледи ивици лъчи
През мрачния прозорец твой луната.
Подобни Поеми
Празнота
Нощта е моето прикритие,
абстиненцията е моя съзаклятница,
треперещите пръсти - моето оръжие.
Къщата е тиха,
безразлична към моята кражба,
тъй както към мен собствената [...]
Смълчани гарвани
Смълчани гарвани.
Чакат.
Бесилото да спре да се люлее.
Бяла, фаянсово бяла,
сифон на пода на празната стая
която има само врата.
Пресни [...]
Лешояди
Когато те оставих да умреш
онази сутрин във смрадта на влака,
под сивите лъчи на слънцето
през калния прозорец на вагона
с коса, подгизнала в [...]
