Актуализация

Нека да ви разкажа за себе си.

Аз съм оператор и работя в стая, като много други оператори. Само че тази стая е различна – в нея никой не влиза или, по-точно, не е влизал от цяла вечност. Сигурно не виждат вратата, защото няма такава. Е хайде, всъщност има, но е добре маскирана. Освен това „влизане“ е силно казано – по-скоро е среща, която остава в повечето случаи незабелязана от отсрещната страна.

Странно нещо са хората – уж все търсят нещо, а когато е точно пред очите им, не го виждат. За разлика от котките между другото, но за тях – по-късно.

Моята роля във всичко това е да настройвам фината механика на Стаята така че да срещаме точните индивиди в определеното време и пространство.

Сетихте се, че не седя да чакам някой да се блъсне в нас, нали?

Всъщност Стаята никога не е една и съща – това се определя от природата и особеностите на индивида. От това зависи и моята работа: дали ще разпъвам или свивам пространството, дали ще декорирам иначе празната Стая с някои занимателни елементи, колко време ще се задържим някъде и т.н. Възможностите ми са почти неограничени, което доста разнообразява ежедневието ми.

От време на време вземе, че се залута някой и случайно хлътне вътре. Докато успее да се огледа и да се зачуди какво точно му се случва, бива изтласкан обратно там, където му е мястото, за да разправя, че имал супер реалистично дежавю, например. Е, това е така да се каже, остатъчен ефект. Един от многото.

Нали знаете онова усещане, когато ви иде да се ощипете, защото току-що от прозореца на автобуса сте видели джудже, разхождащо огромен петнист дог, или красива стара къща, която по ваши спомени отдавна е съборена и на нейно място от години се издига в пъти по-голям и грозен блок. Това, разбира се, продължава само част от секундата, или както обичам да казвам „милимунда“, при това е някак си леко разфокусирано, все едно сте на половин бутилка… кой каквото пие.

Бързо отминава, да. Веднага след това си казваш, че сигурно си задрямал за секунда-две и ти се е присънило или че просто си прекалено изморен от цял ден на компютъра и ти се е сторило.

Трррррррр… клик… трррррррр… тииииик… тик-тик

Охх, че ме засърбя носът! Нали според вашите суеверия това значи задаващи се неприят… Какво ми става, та аз дори нямам нос?!

Докъде бях… с хората се справям успешно – толкова убедено отричат съществуването ни, че няма нужда да слагам табела: „Влизането забранено!“ – те сами си знаят, че нищо не са видели.

Освен тези, които си мислят, че виждат бъдещето – голям майтап! Всъщност са абонирани за Стаята и обслужването от моя милост без тяхно знание. Давам им достъп, когато ми доскучае, а оттам нататък сте вие.

С хората такааа… с котките, обаче е друга работа. Много приятни създания, харесвам ги. Поддържаме нещо като колегиални отношения – понякога ги използвам за допълнителен разкош в интериора. Като започнат да се взират в уж празното пространство, да настръхват и съскат, могат да изкарат акъла на всеки. Признавам, че е трудно да им отвлечеш вниманието, когато са си наумили нещо.

С някои представители на артистичното съсловие също имаме вземане-даване. Отпускам им повечко материал, наричат го вдъхновение. Понякога рисуват стаята. Понякога пеят за нея.

Както и да е…с учените е малко по-сложно: като почнат да си развиват теориите и да ги доказват, колегите им ги обявяват за луди и ги осмиват публично в научните издания. Това все пак е по-поносимо – по едно време ги горяха на клада.

Трррррррр… клик… трррррррр… тииииик… тик-тик

Това пък какво беше?! Писнаха ми ушите… т.е. щяха, ако бях един от вас. За учените ли говорех… кхм… искам да кажа, че не зависят от мен тези работи, разминали сме се някъде по трасето, а те сами са решили да се хванат за този мимолетен проблясък.

Така или иначе сегашната ситуация е меко казано нелепа: всичко започна с Еди – черно-бял разкош, май от тази боя ги наричате „смокинг“. Изискано, признавам. В качеството си на представител на котешкото съсловие и дългогодишен мой приятел, той свободно влиза и излиза от Стаята. Работата е там, че при последното си влизане – или по-точно панически галоп – довлече след себе си не мишка, а малко момиче.

Противно на всички известни ми принципи, то ме изгледа без особена изненада, огледа критично Стаята, която гласях за други посетители, прозя се и се тръшна върху една малка полянка от еделвайси. Последната старателно подготвях за група изследователи на Амазонската джунгла. Всъщност точно в това отговорно занимание се бях улисал и не забелязах навреме приближаващото бедствие.

Опитах всичко, дори неусетно да плъзна под нея летящо килимче, за да я отнесе надалеч, преди да се е събудила… Но за пръв път се случва някой да заспи в Стаята! Явно се е заклещила на моя територия, а фактът, че пет пари не дава, не работи в моя полза.

Предполагам, че това чувство наричате „смущение“, или може би по-точно „същисване“, или „в небрано лозе“… не знам… Не са ми известни обстоятелства, при които човешко същество може да ме вижда, а още по-малко „да свие гнездо“ в Стаята.

Не смея да мръдна, стоя все едно съм от плът и кръв и я наблюдавам. Какво ще правя, когато се събуди? Какво ще кажа?

Реших. Ще стоя неподвижно и ще се преструвам на скала, покрита с мъх, докато си тръгне…

Лиза се размърда… тииит… отвори очи, съвсем човешки зелени ириси. Щрак… Те се завъртяха няколко пъти по часовниковата стрелка, после обратно около зениците и… клик… се фокусираха.

Тя се протегна и размърда крачета, повдигна глава и се огледа… Батерия – 100%. Преминаването в Стаята я беше изтощило, но сега всичко беше наред.

Еди си ближеше лапата и се преструваше, че не я забелязва. Той вече беше разбрал защо момичето не се влияеше от номерата на Оператора.

Тя се изправи. Чу се леко съскане и наместване на фина механика. Малкото момиче се издължи и превърна във висока млада жена, а детската рокличка се разтвори и се преобразува в елегантен дамски костюм. Елизабет сканира обстановката и се усмихна:

– Оператор, не беше лесно да те открия. Батерията ми падна до критичните 3%. Затова те моля да спреш да се преструваш на камък и ми помогни да си настроя софтуера, за да поема управлението на Стаята.

Операторът се отръска от мъха и се изправи с недоумение:

– Но защо? Винаги аз съм се грижил за Стаята… Светът… хората имат нужда от мистика. От нещо, което не разбират и не могат да си обяснят, за да ги държи… будни. Имат нужда от Мен!

Елизабет се засмя и… клик – очите ѝ станаха жълти:

– О, да, да, разбира се… Но аз пропуснах да се представя. Наричай ме Елизабет. Светът се променя, Операторе. Време е за актуализация.

Трррррррр… клик… трррррррр…