Запазени са оригиналният правопис и пунктуация на автора.
„Петък е прекрасен ден да умреш,
в земята черна да се свреш
вместо за последно да я изореш.“
Припяваше си тихо старецът. Бе понесъл малък светилник в едната си ръка, за да разпръсква мрака от пустите каменни коридори по които вървеше. В другата си ръка държеше дървена тояжка, единствената му опора срещу годините и тежкия товар който бе понесъл на гръб.
Отново си припомни юношеството си, когато коридорите бяха ярко осветени и изпълнени с хора. Тогава това не му правеше впечатлени, бе твърде зает да подскача с приятелите си на флик и да пее глупави песнички.
Отнесен в спомени старецът стигна подножието на стълбище. С другите момчета го наричаха „Пътят към гълабарника“ и често се състезаваха кой ще се изкачи най-високо преди да се умори и спре за почивка. Бегла усмивка се плъзна по лицето му и избледня също толкова бързо колкото и споменът.
Той остави светилника върху първото стъпало. Нагоре само щеше да му тежи. Стълбището се извиваше сякаш в безкрайна спирала. Бе достатъчно да опре ръка о едната му стена и да продължи да се изкачва докато не стигне до върха.
„Защо въобще ще я ореш
щом решил си веч да мреш,
да напуснеш земната си гмеж.“
Запя отново старецът докато бавно се изкачваше в мрака. Не се страхуваше от мрака, защото от години единствената жива душа която изкачваше и се спускаше по тези стълби бе той. Останалите оцелели дори не помисляха да приближат насам. Сякаш мракът им напомняше колко малки и уязвими са.
Ставите му пукаха недоволно. Болката пулсираше парещо в основата на кръста му. Вече дори не си тананикаше. Единственият звук в мрака бе накъсаното му хриптене. Бе се примирил, че не може да изкачи стълбите само с три почивки както на младини. Подпря се на стената, но не отпусна товара си, нито седна.
Едничкият му страх бе, че някой ден няма да успее да изкачи стълбите. Така и не откри чирак. Децата вече бяха рядкост. Може би не бе чувал детски плач от десетилетие или две. Родителите им също не бяха благосклонни към ордена, обвиняваха го за бедата която бе сполетяла света им. Провалеше ли се в изпълнението на дълга си обричаше и останалите на смърт.
В хладната утроба на мракът старецът продължаваше да се изкачва облян в пот. Дробовете му горяха, издуваха се и спускаха свистейки като протрити мехове опитвайки се да поддържат старото тяло. Въпреки това, щом зърна бледото сияние зад следващата извивка на стълбите старецът запя отново.
„Кръв и пот пролива ти за нея,
но щом камбаните спрат да пеят
чужди хора ще я сеят.“
След още един завой пред очите му блесна прекрасната синя светлина на „Гълабарника“. Това бе най-високото място в цялата станция. Още само няколко стъпки и щеше да свали товарът от гърба си и да си отдъхне. Едва след това щеше да отправи молитвите си към сияещите екрани в опит да разчете изписаните грешки.
Въпреки пронизващата болка в кръста той внимателно спусна тежкия вързоп на пода. Трябваше да пази инструментите и резервните части, защото отдавна нямаше откъд да вземе нови. Подмина изтърбушения команден стол и седна пред малкия илюминатор. Опря чело в хладното стъкло и се загледа надолу към станцията. По нея като светулки проблясваха сигнални светлини. Безсмислено изразходване на енергия което не знаеше как да спре.
От близо два века станцията не бе прихващала сигнал от Земята или някоя от другите станции. Старецът се съмняваше това да се случи преди краят на живота му. Никой нямаше да премине от тук, а надеждата за спасение отдавна бе изчезнала от мислите и молитвите му. Бяха останали само дългът му и първичния инстинкт за оцеляване.
Насред целия мрак се открояваше ярко петно светлина. Това бе градината. Там преживяваха последните останки от човечеството и Земята в неведение за своята обреченост. Целият наличен ресурс на станцията бе насочен на там, за да поддържа растенията живи, а с тях и шепата оцелели.
„По-добре я подпали,
нека всичко живо изгори,
и в клада…“
Старецът започна да си припява последния куплет на детската песничка когато силна болка прониза гърдите му оставяйки го без дъх. С оцъклени от ужас очи, мъчещ се да пребори болката и да поеме глътка въздух той се изправи изкривен и превит о две като каменен гаргойл. Премреженият му поглед шареше по светещите екрани сякаш те щяха да му кажат нещо повече от това което той вече знаеше. Умираше.
Умреше ли тук, щеше да обрече останалите на бавна и болезнена смърт. Без да има кой да проверява за повреди и да ги отстранява системите щяха да започнат да отказват една по една. Това щеше да убие растенията, а щом се изчерпеше храната която сами си консервираха хората щяха да се обърнат един срещу друг. Канибализъм.
Старецът стисна очи и хриптейки завъртя немощно глава в опит да прогони отвратителните картини от миналото му. Сърцето го отпусна леко, но той знаеше какво трябва да направи. Не можеше да позволи това да се случи, не и докато той пазеше последните останки от човечеството. Опря ръце върху контролната конзола и се придърпа към главния екрана. Треперещите му пръсти внимателно набираха молитвите предадени му преди толкова десетилетия. Компютърът прие командите и забръмча докато сървърите му стартираха отдавна забравени процедури.
Появи се огромно ярко червено предупреждение. Старецът побърза да потвърди решението си надявайки се да изпревари наближаващата смърт. Компютърът изпрати командата и из станцията се разнесе скърцането и пращенето на клеясали механизми. Последва оглушителен предупредителен вой на сирени.
Старецът се отпусна немощно в изтърбушения команден стол. За пръв път от години се чувстваше толкова спокоен. Сякаш бе свалил много по-голям товар от този който бе носил на гърба си докато изкачваше стълбите. Разпери ръце в очакване на блажената целувка на смъртта която щеше да му донесе забрава и покой.
Чу тих звън сякаш отдалеч. Звънът се повтори , след това се потрети. Старецът отвори замаяно очи очаквайки да зърне отвъдното. Вместо това го посрещна студения взор на екраните и тихото бръмчене на компютъра. Смъртта го бе подминала, а върху главния екран компютърът настоятелно очакваше да бъде въведена причина за разхерметизация на отсега с градината. В бланката бе записано, че денят е петък.
Старецът затананика отново детската песничка.