По съседски

Поредна нощ. Шумна и изтощителна. Нещо става от другата страна на живата ограда, но високата трева ти пречи и не виждаш. Как е възможно да порастне толкова много?

Понечваш да надникнеш. Тогава чуваш електрическа резачка и отскачаш назад. Страх те е какво ще видиш, но месеци наред минават и ти ставаш все по-обсебен. По-параноичен. Не ядеш. Не спиш. Какво, по дяволите, става от другата страна на шибаната трева?

Поредна нощ. Още по-шумна. Чуваш как се удрят тежки вериги една в друга. После скимтене. Последвано от ритмичните удари на лопата. Сърцето ти удря в гърдите в унисон с ударите в почвата. Огромно количество адреналин се разлива по вените ти. Край. Ще погледнеш. Не издържаш. Но не можеш.

Поредна нощ. Тиха е. В шок си. Приближаваш плахо тревата и напрягаш слуха си. Чуваш шепот: “Не му позволявай да ни зарови отново.” Сепваш се. На теб ли говорят? Ще погледнеш. Не издържаш. С треперещи ръце отместваш няколко стръкчета от безумно високата трева. Дъхът ти спира. Какво по дяволите…

Дворът на съседа е огромен. И… изкопан. Дупка до дупка. А във всяка дупка по една човешка глава. Всяка глава е различна – една с отворени очи, друга със зашити, трета с две уши, четвърта без едно ухо, със зъби, без зъби, с уста, с зашита уста, без уста, с коса, без коса… Но забелязваш нещо. Прилика. Това е един и същ човек. Можеш да си заложиш главата, че е така.

Понечваш да си тръгнеш, но от къщата излиза мъж. Изглежда досущ като главите на двора, но с по-различен недъг. Има грозен израстък на челото. Страх те е от него, но той е спокоен. Поглежда те и казва: “Продължавам да се самоубивам, но се връщам все по-уродлив”.

Изпадаш в паника. Хукваш обратно в къщата си. Хлопваш вратата и я заключваш. Трескаво търсиш телефона, за да повикаш полиция. Поглеждаш надолу и го виждаш. Лицето, отразяващо се в черния екран. Това си ти. Това е същата глава като от другата страна на високата трева.