Тап – тап
Глухият звук от удар по стъкло, идващ сякаш изпод вода, проби мъглата на съня и достигна до съзнанието на Самуил.
Тап – тап
Още веднъж. Този път окончателно го измъкна от съня. Водовъртежът от спомени и образи в главата му избледня за секунди и очите му се отвориха.
На стъклото на хотелската му стая с човката си почукваше сойка.
Птицата го погледна, въртейки глава. Пъстрите ѝ иначе криле изглеждаха сиви в сумрака на утринта.
Дали това също бе част от сънищата му? Струваше му се, че живее в тях от повече от месец. Сойката бе любимата птица на Соня. Птицата отвори криле и отлетя, както бе отлетяла и любимата му.
Самуил вдигна телефона, който през нощта лежеше закачен на кабела на зарядно под ръката му. Светлината на дисплея заслепи недоспалите му очи и той примижа. Отвори се последно зареденото приложение – телефонен секретар. Натисна бутона Play.
– Ало, Сами. Вдигни, моля ти се, вдиги. – отчаян женски глас се бореше да надвика суматохата около себе си. – Моля те, чуй си телефона. Имам нужда от теб… – от телефона се разнесе сърцераздирателният плач на човек, който осъзнава наближаващия си край. Минути по-късно Соня щеше да е мъртва..
– Махнах си шлема, Сами! – последва пауза, в която жената сякаш се примири с това, което предстоеше – И без това ни ликвидират. Задействаха протокола – шумовете около нея постепенно започнаха да стихват. Гласът ѝ стана по-ясен и спокоен
– Сигурно си правиш сандвич преди вечеря и си пуснал телевизора, а телефонът ти се зарежда в спалнята и не го чуваш… – приглушеният смях на жената бе лек и детински, но след него последваха хрипове. – Колко ми се иска сега да съм с теб, Сами. Обичам те…
Самуил остави телефона да падне на гърдите си. Затвори очи, щом от тях се отрониха две сълзи. Търкулнаха се по слепоочията му и намокриха възглавницата. Бяха последните, които щеше да пролее. С тях се стопи и остатъкът от нерешителност и съмнение, останали в него. Време беше за действие.
***
Стана рязко от прекалено мекото хотелско легло. На стола до него го чакаха грижливо подредените от предишната вечер дрехи. Погледът му се спря на голямата раница. Още веднъж я провери – всичко си беше на място.
Пусна телевизора и отвори вратата на малкия хладилник. Жълта светлина освети покритото с гъста брада лице, над което се мъдреха потъмнели торбички под очите. Извади увит с фолио сандвич, приготвен за закуска.
Докато се опитваше да си направи кафе на малката, подобна на играчка кафемашина, долови нечие име от телевизора. Издърпа щепсела от контакта, докато от машината още църцореше тънка кафява струйка.
„…милионерът филантроп Витали Бланк получи награда за подкрепата си на образованието в изоставащите региони на страната. Компанията премина през труден период след шумния скандал с пробива в сигурността на лаборатория „Бланк“ и последвалото ѝ унищожение.“
Изпи на екс малкото кафе, събрало се в чашата. Реши да не закусва.
***
Самуил вдигна глава към покритата с огледално стъкло бизнес сграда. На покрива ѝ с безлични метални букви бе изписано също толкова безличното име “БЛАНК”.
Влезе през огромни въртящи врати, които го загребаха от сутрешния мраз и го изхвърлиха в огромно лъскаво предверие с миризма на евкалипт.
На рецепцията го посрещна момиче с корпоративно фалшива усмивка.
– Как мога да ви помогна? – попита го тя учтиво с професионално полирания си глас.
– Поръчка за ИТ отдела, четвърти етаж. Осем сандвича, платени. – направи се, че чете Самуил от телефона си, подавайки хартиената торба със сандвичите, които бе взел от закусвалня по пътя.
Преди няколко дни Самуил бе на интервю в точно този ИТ отдел и знаеше, че няма да откажат храна. Момичето не реагира и остави ръката му да увисне във въздуха за няколко секунди.
– Моля, изчакайте пред асансьора. – отговори му тя, набирайки бързо номер. Дългият ѝ маникюр изскърца по пластмасовите бутони.
Металната врата пред него се отвори безшумно и оттам излезе близо двуметров мъж с квадратна глава, облечен в костюм. Взе доставката от ръцете му, без да обели и дума и изчезна отново в асансьора.
Самуил извади телефона си, отвори приложение, в което имаше само 3 бутона и натисна един от тях.
Осветлението премигна.
Индикаторът над асансьора застина на:
ЕТАЖ 3
Малкият модул, който Самуил бе успял да постави след интервюто си, явно още не бе открит. Устройството, скрито между сандвичите, също си беше свършило работата.
Предверието се напълни със суетящи се хора, които се опитваха да разберат какво става. В суматохата Самуил необезпокоявано влезе в тоалетната и заключи вратата на кабинката зад себе си.
От раницата си извади електрическа самобръсначка и малко огледало. Гъсти кичури от брадата му започнаха да падат в тоалетната чиния. Когато приключи, свали дрехите си и облече сив работен комбинезон. Сложи диоптрични очила и закачи служебен бадж на гърдите си.
– Атанас Йорданов, „ЛифтСървиз“. Получихме сигнал – представи се той пред същата рецепционистка двадесетина минути по-късно.
Възрастен охранител излезе от остъклената стаичка до рецепцията и го посрещна с ръкостискане. Старецът отказа да го пусне да се качи сам и тръгна с него по стълбите, опитвайки се да го въвлече в неангажиращ разговор. Наложи се Самуил да натисне още един от бутоните на телефона си, задействайки димката, която бе оставил в тоалетната. Миг по-късно от радиостанцията на охранителя прозвуча раздразнен глас.
Самуил отвори вратата на асансьора със сервизен ключ. Кабината бе заседнала между етажите и краката на охранителя с квадратната глава бяха на нивото на очите му. Помогна му да изпълзи навън и се промуши на негово място.
Измъкна устройството от хартиената торба и понечи да я подаде навън, но квадратноглавният вече бе изчезнал.
“Жалко за храната” – помисли си, докато рестартира модула, скрит под металния панел в кабината.
Асансьорът отново тръгна нагоре.
***
На 64-тия етаж нямаше почти нищо. Няколко сервизни помещения и огромна зала, в центъра на която бе разположен друг асансьор. Доста по-малък от централните, той бе единственият, който стигаше до 65-тия последен етаж. Пред него, без да помръдват, стояха двама едри мъже, облечени в костюми. За разлика от другите охранители в сградата, костюмите им стояха добре. В ушите си носеха дискретни слушалки.
– Качва се към вас. – изпращя нечий глас в слушалките.
Двамата мъже извадиха пистолетите си и застанаха от двете страни на вратата.
“Дзън”
Вратата се отвори, но асансьорът бе празен. Почти. На пода на кабината се мъдреше отворена голяма черна раница, от която се чуваше едва доловимо фъщене. Двамата мъже се спогледаха и единият коленичи, разкривайки метален цилиндър с дюза, от която излизаше безцветен газ. Това беше и последното, което видя преди да изгуби съзнание. Другият мъж се опита да каже нещо в слушалката, но от устата му излезе само суха кашлица преди и той да се строполи. Вратата се затвори, избутвайки безжизнената ръка, която препречваше пътя ѝ.
Индикаторът на асансьора се смени на:
ЕТАЖ 63
И след няколко секунди отново на
ЕТАЖ 64
Вратите се плъзнаха настрани и оттам излезе Самуил с противогаз на лицето, със стъкло, замъглено от дъха му. Беше оставил всичко, освен малък черен пистолет, който държеше в ръката си.
Прекрачи телата и бързо ги претърси. От колана на единия висеше странен ключ, закрепен за разтеглива пластмасова корда, напомняща стар телефонен кабел. След няколко неуспешни опита да го извади, разкопча колана и го взе със себе си. Ключът пасна в ключалката на малката кабина.
ЕТАЖ 65
***
Асансьорът излизаше в центъра на просторен кабинет, постлан с дебел зелен килим, в който скъпите обувки на не един политик бяха потъвали. Огромни прозорци разкриваха гледка към целия град, а останалите стени бяха покрити с безброй рафтове, дебели книги и екстравагантни скулптури. Само една от тях бе изцяло огледална.
В единия край, пред камината, бе подредена мека мебел. До нея стояха полирано махагоново бюро и два стола. На единия седеше дребно старче, което го изгледа с умерена изненада и любопитство.
Самият Витали Бланк.
– Кой сте вие? – попита старецът, поглеждайки го над големите си очила. Челото му бе покрито с хиляди релефни бръчки, все едно главата му бе прекалено малка за всичката тази кожа. Погледът му се спря на извадения пистолет в ръката на неканения посетител.
– Казвам се Самуил Заралиев. – промълви тихо той.
– Заралиев… Предполагам, че това обяснява и защо сте тук… – старецът се почеса по слепоочието – Вероятно търсите мъст за смъртта на жена Ви – Соня. Моля, заповядайте – посочи с елегантен жест стола пред него.
Самуил не помръдна.
– Искам да знам защо.
– Смъртта е гостенка, която никой не кани, но понякога тя все пак чука на вратата ти. За съжаление аз трябваше да отключа тази врата. Но не бързайте да съдите горкия иконом, за това, че си върши работата. – горчива усмивка разтегна лицето на Бланк – Жена ви бе изключителен учен и загубата ѝ бе тежка и за нас…
Старчето направи пауза. Говореше кротко и благо, като учител, който обяснява на ученика си нещо неизбежно като гравитацията.
– Лабораторията ни бе компрометирана. Служителите ни бяха изложени на смъртоносен вирус. Ако бях отворил вратата, можеха да умрат хиляди.
– Можеше да ги спасиш – изкрещя Самуил, губейки хладнокръвие.
– Да ги пуснем навън бе риск, който не можехме да поемем. Съмнявам се Соня да бе постъпила иначе.
Войд погледна Самуил в очите.
– Аз направих своя избор и с това мисля да приключа. Сега е време Вие да направите своя.
Самуил не можеше да прости за това, което му бяха отнели, без значение от това как се бе случило. Бе готов да запали света и да изгори с него. Вдигна пистолета.
Куршумът се заби в тесните гърди на стареца, който го погледна огорчен. Опита се да си поеме дъх, да каже нещо, но от устата му излезе само едва доловимо “ох”. Помътняващите му очи изгаснаха след втория изстрел.
***
Само на няколко метра от умиращия се намираше друг човек, който наблюдаваше всичко. Той стоеше с кръстосани крака върху малко столче в средата на скритата стая зад огледалото на кабинета на господин Бланк. Стаята нямаше нито врати, нито прозорци и в нея нямаше как да се влезе или излезе. Мъжът държеше в ръцете си отворен тефтер и химикалка.
С внимателен жест задраска числото 56222 и на негово място написа 56223 в колонка от таблица, озаглавена “Убива го”.
Наблюдателят бе мъж на средна възраст, облечен в стар пепитен костюм. Не се отличаваше по нищо от обикновен чиновник или адвокат, освен по безжизнения поглед, който бе видял всичко в този свят. Затвори тефтера и с интерес загледа действията на убиеца без да мига.
***
Самуил се надяваше, че ще се почувства освободен от тежкия товар, който го смазваше през последния месец, но не почувства нищо. Погледа как тъмночервената локва се разраства на килима, наближавайки обувката му. От асансьора се чуваха викове и кънтящи удари метал в метал.
“Наближават”- помисли си. Захапа дулото на все още горещия пистолет и стреля. Миг преди ослепителната червена болка да изгаси света му, той видя сойката.
***
Тап-тап
Самуил отвори очи преди второто почукване.
За няколко секунди остана неподвижен. Погледна към прозореца. Птицата повъртя глава и излетя. Телефонът лежеше под ръката му, включен в зарядното. Погледна го, без да го докосва. Седна в леглото.
Този сън… Кабинетът. Старецът. Изстрелите. Кръвта върху зеления килим. Опипа тила си, откъдето бе излязъл куршумът. Нямаше рана.
– Мамка му…
Днес не можеше да си позволи да изгуби фокус. Реши да игнорира съня и да продължи по план.
Стана, пусна телевизора и извади сандвича си от малкия хотелски хладилник. Кафемашината забръмча, когато от екрана долетя познатото име.
„…милионерът филантроп Витали Бланк…“
Стомахът му се сви. Пресегна се и изключи телевизора.
***
Самуил стигна до сградата механично. Каза репликите си на момичето на рецепцията с изкуствената усмивка. Тя каза своите. Ушите му бучаха. Натисна бутона, малко след като Квадратната глава взе торбата. Премигване. Асансьорът спря. Кичури брада в тоалетната чиния и отново бе служител на „ЛифтСървис“.
С всяка следваща минута неприятното усещане се засилваше. Старият охранител подхвана същия разговор. Самуил вече знаеше какво ще се случи секунда преди да се случи.
На шейсет и четвъртия етаж не изчака и минута газа да подейства. Срита борещия се за въздух охранител и разкопча колана му. Взе ключа за малкия асансьор.
– Кой сте вие? – погледна го старецът над големите си очила.
Миг по-късно куршум проби набръчканото му чело. Самуил се приближи до падналото в неестествена поза тяло и хладнокръвно стреля още два пъти.
От асансьора се разнесе блъскане. Този път Самуил изчака.
Тап – тап
Сойката го гледаше от перваза.
Вълна от необуздана лудост го накара да се изсмее нечовешки, но внезапно млъкна щом погледът му се плъзна към огледалната стена. В отражението ѝ изглеждаше, сякаш птицата почуква по самото огледало.
***
В малката стаичка без врати и прозорци Наблюдателят задраска числото 56223 и написа под него 56224 в дългата колона от числа, озаглавена “Убива го”. За това, което предстоеше да се случи, обаче нямаше графа в тефтера му. Щом вдигна поглед към Самуил, очите му се разшириха от ужас. Дулото на пистолета сочеше към него.
Стъклата от огледалото се разхвърчаха навсякъде. Куршумът го бе разбил на хиляди парчета.
Наблюдателят опипа малката червена дупка на корема си и огледа с почуда стичащата се по пръстите му кръв.
– Защо? – успя да промълви не по-малко шокираният стрелец.
– Исках да разбера как ще постъпиш, разбира се. – отговори Наблюдателят, вдигайки рамене, сякаш отговорът му бе най-естественото нещо на света и да не го знаеш бе изненада за него.
Ръката на Самуил вдигна пистолета за пореден път. Този път куршумът намери челото на жертвата. Главата на Наблюдателя се отметна назад, без да губи почудата от лицето си.
Той умря, докато света около него се разтече като шарен разтопен сладолед под смаяния поглед на Самуил, който изчезна, както и всичко останало…
Без Наблюдателя реалността престана да съществува.
