От другата страна

Откакто се помнеше бе живял в Къщата. Тя бе всичко за него и негов затвор. Мама и Татко я наричаха Дом. Баба, стара почти колкото самата Къща я наричаше Убежище. А Дядо… Той не помнеше Дядо, макар Баба често да говореше за него, а очите на Мама да блестяха от напиращите сълзи щом чуеше да се споменава Дядо. Дядо бе напуснал Къщата в първите дни на Дългата нощ и така и не се бе завърнал.

Когато бе малък, Къщата за него бе мистерия с многобройните си стаи, коридори, стълбища, шахти и тайни проходи. Цял лунапарк който можеше да изследва необезпокояван. Сега, вече на дванадесет години тя му се струваше скучна и тясна. Бе изследвал всеки коридор, стая и проход. Знаеше как скърца всяка дъска в Къщата. Познаваше всяка грапавина по тухлите, всеки олющен тапет. Дори тайничко бе надникнал няколко пъти през входната врата. Отвън имаше безкраен, студен, катраненочерен мрак.

Бе разгледал всяка една стая с изключение на една. Наричаха я Стаята. Един от първите му спомени, ако не и първия бе как Мама и Татко му повтарят със сериозен глас да не се доближава до Стаята. Нито Мама, нито Татко му обясниха защо не трябва да се доближава до Стаята. Дори Баба, която беше вече наполовина изкуфяла още когато той бе малък, спираше да бръщолеви небивалиците си и впиваше сериозен поглед в него щом споменеше Стаята.

Бе обиколил навсякъде, но така и не откри друг вход за Стаята. Към нея не отиваха никакви тръби, отдушници, шахти или проходи. Дори когато се опита да разкове дъските под Стаята, за да надникне в нея се озова в просторната дневна – Дневната. Баба го видя и зави като сирена. Татко му се скара, а Мама извърна лице и зарида. Наложи се да ѝ обещае, че никога повече няма да се опитва да влезе в Стаята, за да я успокои. Въпреки обещанието си, това не бе последния му опит да разбере какво има в Стаята.

Вратата на Стаята се намираше в Дневната – голяма стая в която се събираха понякога за вечеря или когато светлините на крушките започваха да премигват и гаснат една по една. Не го бе страх от Мрака, все пак бе обиколил Къщата сам, но изпитваше странно безпокойство. В такива случаи само когато четиримата се съберяха заедно и се сгушеха безпокойствието го напускаше.

Вратата бе скована от черно дърво. Нямаше ключалка, нито дръжка, само голяма ръждива халка забита в черната ѝ плът. За разлика от останалите врати в Къщата вратата на Стаята не бе напукана и нямаше пролуки. Бе се опитал да надникне два пъти, докато Баба спеше или се правеше, че не го вижда.

Нищо, абсолютно нищичко не се подаваше през вратата. Нямаше светлина, не се усещаше бриз, нито пък се чуваше нещо зад нея. Мистерията зад вратата се превърна в неговото бягство от монотонното и скучно ежедневие. Представяше си, че в Стаята има какви ли не невероятни неща. Динозаври, обширни ливади от тучна росна трева, ярко и топло слънце блеснало над заснежен планински връх, непознатият за него шум на вълните. Колкото повече си представяше какво има в Стаята толкова по-малко плашещо звучаха предупрежденията на Мама и Татко.

Мисълта, че Мама и Татко, дори и Баба, знаят какво има в Стаята и не му казват, не му даваше мира. Често излегнал се в леглото си, имаше седем легла в пет различни стаи, разсъждаваше на глас, мърморейки както Баба. Не разбираше защо, ако Стаята бе толкова опасна, Дядо или Татко не бяха зазидали вратата към нея. Така всички щяха да са в безопасност от Стаята.

Накрая реши, че каквото и да му коства, той ще надникне в Стаята, ще разбере какво има зад вратата ѝ. После Татко можеше да го напердаши колкото силно иска, а Мама да не му говори, но поне щеше да е спокоен, щеше да се отървал от досадните мисли. Какво толкова лошо можеше да има в една заключена стая.

Спусна се бързо в Дневната при Баба. Завари я на люлеещия се стол, към който сякаш се бе сраснала. Бърбореше неразбираемо забила поглед в стената докато бавно се полюшваше. Баба не му обърна внимание за това той се насочи към Стаята. Сграбчи халката и дръпна. Вратата не помръдна, дори не изскърца. Опита да дръпне халката отново, но тя се изплъзна между потните му пръсти.

Тупна на земята. Вдигна треперещата си ръка и се загледа в ръждивата следа оставена от халката по ръката му. Баба бавно обърна поглед към него. Той се изправи неуверено без да обръща внимание на кривият показалец с който го сочеше Баба. Ръцете му трепереха за това улови халката с две ръце. Стисна я силно, напрегна мускули и дръпна.

Вратата се помести и изскърца зловещо по пода. Баба наддаде протяжен и зловещ вой. В този момент сякаш нещо блъсна вратата, почти изтръгвайки халката от ръцете му, затваряйки я отново. Чу забързаните стъпки на Мама да ситнят по стълбите на третия етаж. Татко приближаваше с тежки стъпки откъм източното крило. Нямаше много време за това опря крак о стената и стисна халката толкова силно, че ноктите на пръстите му се впиха в кожата му.

– ДЕТЕ! – проехтя мощно гласът на Татко от коридора карайки гредите по тавана да потреперят.

Вратата изскърца отново. Звукът отекна в цялата Къща пресичайки виенето на Баба. В настъпилата тишина Дете чу как Мама се строполява на пода и ридае. Плачът ѝ премина в истеричен смях. Дете хвърли поглед през рамо. Татко бе застинал до Баба като оловния войник от книжките. Време бе да надникне през вратата.

Вратата се разтвори още по-широко и нещо го дръпна в Стаята. По-скоро сякаш нещо го изхвърли от Къщата. Извъртя се, за да види Къщата, Дневната, Татко и Баба за последно. Вместо това, през смаляващия се отвор на стаята зърна окаяна руина насред която преплели тела стояха три ужасяващи чудовища. Крайниците им се гънеха, пречупваха и преплитаха по невъзможни начини, а оцъклените им подобия на очи се въртяха налудничаво сякаш се опитваха да го открият. Очите се фокусираха като едно върху него и в този миг той запищя неудържимо погнусен от допира на погледите им.

Вече никой не го наричаше Дете. Имаше си истинско име – Алек. Имаше и ново, истинско, семейство което го обичаше, а скоро щеше да създаде и свое такова. Бяха изминали години откакто бе напуснал Къщата, но все още сънуваше кошмари, които не можеше да сподели дори на психиатъра си. Лечението бе успяло да го откъсне от болезненото минало, но все още проверяваше всички врати и стаи щом влезеше в непозната къща.

Според доктор Джекил, ужасяващите спомени са послужили да забрави или прикрие много по-страшна сцена – смъртта на семейството му. Алек не бе уверен в това, но се опитваше да повярва в него. Смътно си спомняше как се е добрал до шосето. Когато след цял месец се бе престрашил и разказал за случилото се, хората които се грижеха за него се спогледаха притеснено.

Инспекторът от полицейското управление, не помнеше името му, само големият му и смешен мустак, който го посещаваше всяка седмица му съобщи, че не са успели да открият никаква къща. Около шосето на което го били открили нямало нито къща, нито останки от руини в радиус от десетки километри. Самият той, заедно с доктор Джекил беше посетил мястото. Според доктор Джекил това щяло да помогне да се отърси от фалшивите спомени, за да продължи напред. Алек тайно се бе завърнал там, сам, и бе скитал чак до мръкнало, но така и не откри къщата.

– Искате ли да разгледате храма?

– Моля? – Алек извърна поглед към дребния старец в черни одежди.

– Попитах дали искате да разгледате храма? – Повтори търпеливо свещеникът. – Нормално е да сте нервен – усмихна му се благо стареца. – Няма да сте първия, а и да ви призная в деня на церемонията и аз съм нервен – не спираше да бърбори той. – Разпространява се сякаш си прихванал вирус.

– Може би…

– Не се стеснявайте. Все пак тук ще се проведе венчавката ви.

– Съпругата ми – осъзнал грешката си Алек побърза да се поправи. – Годеницата ми, избра храма.

– Предайте ѝ, че има чудесен вкус. Това е един от най-красивите храмове. Отвън може да е не изглежда особено, но стенописите и иконостасът спират дъха. – Свещеникът поглади побелялата си брада и след кратко обмисляне добави – Също като човешката душа.

– Може би ще надникна набързо – неуверено се съгласи Алек, за да угоди на стареца.

Щом вратата се открехна го лъхна хладен повей носещ аромата на тамян и восък. Нещо в него потрепери. Алек го отдаде на нервността от наближаващата венчавка. Пристъпи през прага и сякаш се озова в различен свят. Свещеникът не го бе излъгал.

Мраморните колони подпираха огромен купол осеян със звезди в чийто център сред бели облаци го наблюдаваше беловлас старец с разтревожен поглед. Звездното небе се спускаше надолу по купола изсветлявайки, сякаш зората настъпва, докато не се прелееше в красиво изографисани библейски сцени. Лицата на светците бяха обхванати от позлатени ореоли. Измъчените им погледи бяха отправени на изток в очакване на нещо или някого.

Алек последва погледа им и занемя. В дъното на храма се издигаше огромен резбован иконостас. Дори от толкова далеч Алек не можеше да го обхване с поглед. Бе удивен от уменията на зографът и дърворезбарят които изкусно бяха вплели сцените от иконите с тези издялани в дървените рамки. Насред цялата тази пищност имаше малка вратичка от черно дърво. Сякаш мястото ѝ не бе там. Алек усети неприятно свиване в корема. Знаеше, че зад вратичка се намира олтара на храма.

– Дали?

Алек се огледа стреснато. Бе сам в храма.

– Може зад тази врата да се крие Стаята! – обади се отново гласът карайки Алек да подскочи уплашено.

– Кой е тук? – извика той. Отвърна му тихото припукване на горящите свещи.

– Нима не искаш да надникнеш зад врата? – лукаво прошепна гласът.

Алекс се огледа отново. Без да разбере бе стигнал до центъра на храма. Сега виждаше по-добре вратата. Приличаше на вратата от Стаята. Направи още няколко крачки и застана пред нея. Протегна треперещата си ръка и прокара пръсти по дървото. Отдръпна ги сякаш бе пипнал нажежено желязо. Това бе същата врата.

– Отвори я! – Заповяда му гласът придобил сила.

Алек сграбчи металната халка и я дръпна с две ръце. Вратата се разтвори безшумно разкривайки малка ниша. От другата страна на нишата бе спусната завеса. Алек протегна пръсти, за да я отмести. Изпитваше нужда да зърне какво има зад нея, да разбере какво има в Стаята. Допирът до завесата бе някак познат и успокояващ. Бавно пристъпи напред оставяйки завесата да се изплъзне от пръстите му.

Опита се да изкрещи, но сякаш невидима ръка бе впила пръстите си, както нокти на граблива птица, в гърлото му. От широко разтворените му устни се изплъзна приглушен стон. От отсрещната страна го гледаше едно от ужасяващите създания от Къщата. Бе разплуло безформеното си туловище върху олтара, а пастта му, разсичаща телесата му като гнойна рана, бе зинала разкривайки стотици закривени като бивни зъби.

Алек вдигна ръка, за да се предпази от отвратителната гледка. Чудовището вдигна крайника си, подобен на пипало от чиито вендузи се протягаха детски малки ръчички. Очите му, или поне това което изглеждаше като очи сред масата от пулсиращи циреии, се извъртяха към Алекс и срещнаха налудничавия му поглед.

– Харесва ли ти? – долетя зад него гласът на свещеника.

– Огледало! – Изсмя се злорадо старецът.

Алек отказваше да повярва на думите му, но нещо дълбоко в него му нашепваше, че свещеникът е прав. Спомените за Мама, Татко, Баба и Къщата се завъртяха в безкрайна спирала. Стаята.

– Мама, Татко, Баба, Дете, Къща, Дневна, Стая – сякаш прочел мислите му повтори старецът. – Думи! Думи които не значат нищо за вас!

Алек понечи да отрече, но вместо глас от гърдите му се изтръгна гъргорещ звук. Вдигна ръце към шията си, а чудовищното му отражение замята израстъците си. Върховете на пръстите му потънаха в разтворилата се като втора уста рана там. Опита се да спре кръвта, да я задържи, но тя се спускаше в гърлото му и изпълваше дробовете му.

– Винаги се проваляте! Винаги се връщате! – крещеше свещеникът докато продължаваше да пронизва гърчещото се туловище с кинжала.