Усмивката на фавна

Седя и се въртя в мислите си, очаквайки родителите ми да ме приберат у дома. Жалко е, че не ми вярват, но аз знам какво се случва. Надявам се един ден да приемат истината.

Всичко започна, когато бях на десет години. Баба ми, стара дама поживяла в епицентъра на лудостта на Втората световна война, живееше в къща, построена половин век по-рано. Сградата беше тип имение и на трите ѝ етажа се намираха по два огромни Г-образни апартамента, залепени един срещу друг. Баба ми имаше привилегията, да е на първия етаж, с вход от ляво на сградата и изглед към градината, която беше изцяло нейна собственост. Обожавах мястото, но не всичко в него ми се нравеше.

Винаги щом прекрачвахме входната врата очите ми се взираха в края на дългия петнадесетметров коридор. Помещението нямаше прозорци и светлината в него денем идваше от една единствена двойна стъклена врата, водеща към малкото предверие. Вечер слабата светлина на малките аплици, покрити с жълти абажури, едва очертаваше картините по стените му, а два метра преди края на коридора светлина изобщо не достигаше. Изцяло беше във владение на тъмнината.

Бях дете и това място в къщата ме ужасяваше и вярвам, че и доста възрастни са потрепервали при вида му. Баба го беше декорирала с две червени завеси, които ми приличаха на откраднати от осакатен ангел окървавени крила . Сякаш след тях трябваше да има врата, но тази стена беше обща за двата апартамента. За да изглеждат нещата още по-мистично, тя им бе оставила отдясно и страж, под формата на статуя с размерите на човек, изобразяваща танцуващ фавн, извърнат на една страна, така че да гледа стената с усмивка, от която могат да ти се изправят косите. Отляво пък огромна саксия с дървото на живота стоеше върху еднометрова гръца колона с коринтски капител. Самото растение изглеждаше криво и хилаво и недоумявах, защо не го извадят в градината. Баба казваше, че то е точно там, където трябва. Това естествено не даваше отговора, който търсех, но пък създаде у мен усещането, че там се крие портал към друг свят. Понякога дори успявах да видя сенки, които преминаваха от горния към долния ъгъл, увивайки се в драпериите на пердетата или притичваха диагонално. Мислех си, че никога не бих го доближила.

Баба събра цялата фамилия за Коледа и заради препълнената къща за мен и братовчедка ми остана пригодената за спане библиотека. Стаята граничеше с коридора от ляво. На мен се падна леглото до стената и аз умрях от страх, представяйки си, че от другата страна е тъмната част с пердетата, а погледа на ехидния фавн гледа в моя ъгъл. Отлагах момента с лягането колкото се може повече, но накрая възрастните ме натириха и напъхаха под завивките. Чувствах се като мишка в капан, а сърцето ми биеше силно и звучеше в ушите ми като гонг в бална зала. Първата нощ не мигнах, втората също, затова на третия ден заспах на канапето в голямата дневна.

Събудих се от студа нахлул наоколо ми. Камината беше угаснала, всички врати и прозорци бяха отворени и какъвто плат имаше свободата да се движи, го правеше с голяма лекота на всеки напън на вятъра. Навън се смрачаваше и като се има предвид сезона, предположих, че минава четири следобед. Не знаех къде са се дянали роднините ми. Усещах се сама и объркана. Освен бученето на студения вятър и тракането на зъбите ми, наоколо нечувах нищо друго. Звукът, който се извисяваше над играещите край мебелите въздушни стриу и силно привлече вниманието ми, идваше от коридора и напомняше пляскането на крила от цяло ято птици.От ужаса, който нахлу в мен, ми идваше да се разкрещя, но вътрешения ми глас ме спря, разсъдливо насочвайки ме към възможността така да привлека нечие нежелано внимание. Сърцето ми подскачаше под плетения ми пуловер,а гърдите започнаха да ме болят от напъните му. И все пак краката ми ме водеха право към шума.

Преминах от всекидневната в малката приемна и установих, че стъклените врати към коридора липсват. Едва показах главата си и вятарът успя да обръсне лицето ми, а от устрема му очите ми пресъхнаха. Придърпах се навътре в стаята и паднах назад. Закована на пода усетих още по-осезаемо хапещия студ и помислих, че ако остана там, ще се вкочаня. Скочих на крака и отново пристъпих напред. Можех да направя толкова други неща, но аз тръгнах натам, където знаех, че се крие моят ужас. Дали исках да си докажа, че не ме е страх или бях водена от болезнено люпопитство? След толкова години още не съм сигурна защо го направих.

Този път подадох глава, обърната към дъното на коридора. Вятърът така ме удряше в тила, че косата ми закри цялата гледка .Хванах я с две ръце и пристъпих напред, за да се изправя лице в лице с неочаквано разкритие. По тила и дланите ми изби студена пот. Истински ужас ме заля. Очите ми шареха по почти кристализиралото от студа дърво на живота, опипваха празното пространство, където трябваше да седи статуята на фавна, плъзгаха се по плющящите от вятъра пердета, които напомняха пляскащи крила. Всячески обаче отбягваха да погледнат по посоката, в която те се вееха -навътре, където трябваше да е потъналата в сенки стена. Слепоочията ми пулсираха от напрежението, което гледката предизвикваше в мен.

Внезапно вятърът стихна и оставих косата ми да се разпилее, съсредоточвайки се в събирането на мислите си .Стоях на няколко метра от стая толкова обширна, че не виждах къде свършва. Приличаше на склад, изпълнен с големи, малки и дребни предмети. Доста време не смеех да мръдна, но едва направих малка стъпка и бях погълната от пространството. Озовах се почти инфарктно бързо сред купчините предмети. Далеч зад мен входната врата седеше отворена, но размерът ѝ напомняше марка на плик за писма. Гръдният ми кош се сви от болка под силните удари на изплашеното ми сърце.

Нещо падна недалеч от мен и ужасът ми започна да ескалира с всяка секунда. Чувах стъпки, бързи и ситнещи, първо някъде по пода от лявата ми страна, а после сякаш преминаха по стената, преди да замрат над главата ми. Дадох крачка назад. Пърхане на крила много далеч от мен. Втора крачка. Някой се смее тихо и си представям усмивката на фавна. Трета крачка. Нещо сякаш тича към мен. Движи се бързо и мисля че има криле, защото ги чувам да пляскат. Хващам първия предмет, който докосвам и без да го погледна го хвърлям напред. Излитат гълъби и аз се обръщам и затичвам в опит да се върна в коридора. Движа се като в гъсто желе и краката ми едва помръдват. Вятарът се завръща и ме бута назад. Започвам да викам и плачът съвсем ме лишава от ориентация. Периферното ми зрение долавя голяма човекоподона фигура, която посяга към мен. Тя има малки рогца и въпреки, че не виждам лицето, знам че се усмихва. Сърцето ми е на път да се пръсне и тогава външната врата, която е все така малка и недостижима, се затваря със силен трясък и аз се събуждам в леглото в библиотеката.

Кошмарът ме държа трескава сред завивките известно време. След това започнах да се опитвам да си спомня къде съм заспала и как се озовах в леглото. Накрая се почувствах като Алиса в Страната на чудесата, но в по-извратен вариант. Облякох се и отидох да видя роднините. Заварих ги насядали по меката мебел със свъсени чела и загрижени погледи.

–Добър ден. Станало ли е нещо?

Мама ме върна обратно в стаята и ми обясни, че трябва да си почивам, защото предния следобед съм заспала в дневната и ме открили с треска.

–Затова ли са така притеснени всички? Аз всъщност се чувствам добре – докато говорех усещах болката в гърдите си, но нямаше да кажа нищо за съня си.

–Не,скъпа. Милият господин, който живее над баба ти, е загубил гълъбите си тази нощ.

–Защо? Как?

Гълъбарникът представляваше стара кула, построена преди повече от 150 години. Помещаваше се в далечния ляв ъгъл на градината. Старецът прекарваше цялото си време в грижи по птиците там, но баба все се оплакваше от шума и миризмта, които 500 пернати предизвикваха. Не веднъж я бях чувала да ги кълне и да се надява да им се случи нещо лошо, точно както се бе случило и вчера.

–Вечерта беше много студено, имаше силен вятър – заобяснява ми майка ми с половин уста – Вратата се е откъртила и те са … – спря и очите ѝ затърсиха в пространството подходящата дума и когато я намери добави – измръзнали до смърт.

Притиснах устата си с длани и ми стана много тъжно. Колко ужасно беше да те застигне такава трагедия по време на празниците.

Залезът наближаваше и цялата къща се суетеше около коледните сладки и топлите напитки. Аз успях да се измъкна и да доближа шестметровия гълъбарник. Видях вратата отворена, но тя определено беше здраво свързана с пантите си. Навсякъде имаше пера. Белотата им заместваше лиспващия декемврийкси сняг. Приближих се и погледнах. Дъхът ми спря. Гълъби нямаше, само пера и кървави петна. Тези птици сякаш бяха експлоадирали. Не можех да отделя очи от кървавия натюрморт, когато една ръка ме изтръгна от вцепенението.

–Бабо- разплаках се аз – Какво е станало?

Баба ме гледаше със стиснати устни. Обърна ме изцяло към себе си и се втренчи в очите ми.

–Бабо?

Мълчеше. Връщаше погледът ми към своя всеки път, щом се опитвах да погледна встрани.

–Ти ли го направи?

Не разбирах. Как може да си помисли, че аз съм убила птиците.

–Мама каза, че вятъра…

–Видя ли я?- процеди въпросът през зъби. – Влезе ли в стаята?

Думите ѝ ме зашлевиха и облещеният ми поглед беше красноречив отговор и тя ме отблъсна от себе си и добави студено:

–Значи да. – изглеждаше отвратена – Ти си слаба и си покварена. Вече не можеш да идваш тук. Никога!

Тръгна си. Не се обърна, не ме погледна. Добави само:

–Послушай ме и не влизай там никога повече!

Беше денят преди бъдни вечер и аз и родителите ми напуснахме семейното събиране под предлог, че не съм добре. От тогава не съм се връщала там и няма и да се върна. Старицата почина месец след това и мястото беше продадено.

Аз растях, но с мен ставаше нещо, което лекарите не разбираха и не приемаха моите обяснения. Първоначално ме беше страх да заспивам, но почти две години не сънувах онова прокълнато място. После се случи. Нямах знак или предусещане. Стоях пред вратата на апартамента на баба и този път вятър нямаше. Сама тръгнах към дъното на коридора. Дървото беше порасноло и части от клоните му заслоняваха лявата половина на прохода. Звук от тичащи копита достигна до мен и бях сигурна, че това трябва да е отсъстващия фавн. Отново изпитвах ужас и студ, но пак влязох. Ушите ми забучаха. Помислих си че чувам биенето на собственото си сърце, но разбрах, че не е от мен. Звукът ме заобикаляше и дезориентираше. Нещо мина през крака ми, после друго падна от тавана и пробяга през гърба ми. Секунда ми трябваше да осъзная, че са мишки. Вече ги виждах да допълзяват отвсякъде. Обърнах се да избягам, но малките им зъбки ме достигаха, хапеха ме и забавяха хода ми. Пощипването им премина в силна болка от разкъсването на плътта ми и тя ме извади от стаята.

По това време с родителите ми бяхме отседнали на гости в провинцията, във фермата на нечия леля и си изкарвахме чудесно сред природата. Ако не беше нейният сприхав нрав и непрекъснатите ѝ забележки, всичко щеше да е прекрасно. Когато отворих очи в малката стая под капандурата, майка ми стоеше до мен силно разстроена. До нея имаше кърпа потопена в легенче с вода. Каза ми, че съм имала треска и докато била до мен се случило нещо ужасно. Открили лелята в зимника. Вероятно инфаркт я е повалил, но по-лошото е, че през нощта никой не е разбрал и мишките се гаврели с трупа ѝ. Вече бях достъчно голяма, за да преценя, че между това събитие и сънят ми има тясна връзка. Отново нищо не разказах на майка ми. Още едно наше гостуване беше помрачено.

Почти година по-късно заминахме на гости при чичо ми. Сърцето ми се бе свило от възможността да се случи нещо с роднините ми. Реших, ако сънувам, да се опитам да не влизам в стаята. Трябваше да си забраня да го правя. Първоначално нямаше проблем. Сънищата ми бяха спокойни и дълбоки. За съжаление мама хвана братовчедка ми да се опитва да открадне едно от колиетата ѝ се разрази скандал. Щяхме да си тръгнем на сутринта. И тогава се случи отново.

Отворих вратата към коридора и затичах към стаята. Тя ми се стори тъмна и влажна и щом прекрачих краката ми се оказаха в мазна и миризлива вода. Стигаше едва до глезените ми, но усещах, че ме дърпа.

–Влизаш ли? – дочух глас зад гърба ми, но успях да видя само сянката на фавна да се губи сред купищата вехтории.

–Не – исках да го извикам силно, но излезе доста вяло.

–Не, но го искаш – смехът му огласи помещението – Връщаш се, отваряш ми вратата.

–Махни се от мен! Пусни ме! – усещах придърпването и как краката ми потъват до прасците.

–Не съм аз, а ТИ!

Лицето му се появи пред моето и от ехидната му усмивка изпищях и паднах назад във водата. Започнах да се давя, но борбата беше безмислена. Усещах я като лепило. Чернотата побеждаваше, когато се събудих.

Бях сама, но отново след треска. Чувах виковете и плача на леля и затичах да видя какво е станало. Братовчедка ми беше открита удавена по нощница в малкото заблатено езеро в страни от имота. Развихри се скандал и въпреки доказаното самоубийство, обвиниха майка ми в подбуда, заради подозренията в кражба, които е отправила.

Вече не можех да се съмнявам. Аз влизах в стаята и вследствие на това някой пострадваше. Пусках фавна и той ми показваше как ще се справи с проблема. Бях му партньор в смъртоносните му игрички. Той се забавляваше, а ние ридаехме. Баба ме предупреди, което значи че е знаела, но не ми каза нищо повече. Тя ли е виновна?

Този път разказах всичко на родителите си. Не ми повярваха, но се допитоха до специалист. След обстойните му разпити той прецени, че страдам от синдром наречен когнитивно изкривяване. То карало човек ирационално да вярва, че мислите му провокират външни събития и процеси. Не са мислите ми, а онази извратена стая, в която фавна си играе със сенките и ме използва, за да му отварям входната врата. Сигурна съм.

Оставиха ме на лечение и аз все повече се ядосвах, че никой не взема разказа ми на сериозно. Вече съм на четиринадесет години, а все още гледат на мен като на детенце. Наскоро мисля, че докторът се убеди в правотата ми, но го няма, за да си признае. Нощта, в която почина, с фавна за първи път се срещнахме очи в очи. Беше ме страх, но когато той ме попита „Искаш ли го?“, кимнах. Засмя се и ме бутна назад толкова силно, че почти усетих костите ми да се натрошават преди да се събудя и да разбера, че докторът е скочил от покрива на психиатрията. Когато родителите ми дойдоха да ме приберат, забелязвам как ме гледат. Взимам си багажа и се обръщам към тях с думите:

–Казах ви!

Усмихвам се ехидно и ги оставям зад гърба ми вцепенени от ужас.