Чувате ли?

Чувате ли стъпките им?

Не?

Странно, защото аз ги чувам въпреки глъчката в метрото.

Чувам ги всеки ден през звукът на тракащите по траверсите колелета и студения глас, който оповестява следващата гара. Виждам сенките им да се промъкват по влажните стени, отраженията им в прозорците на заминаващите влакове. Блуждаят в мрака на тунелите.

Мотрисата спира със скърцане. “Внимавайте за дупката между платформата и влака”, предупреждава гласът, но никога не споменава за тях. Единствено ние с бездомните просяци, които пазят входовете на метрото знаем.

“Благодаря, друже. А това е за теб”, петачката изчезва в сухата длан. В замяна пъхва нещо в ръката ми преди да пролази обратно към вмирисания дюшек.

Погледнах парчето хартия с недоумение. Никога не бях виждал билетче. Използвали са ги преди десетилетия, много преди да се родя.

“Изумително е, нали?”, чух шепотът зад мръсните пазарски чанти. “Не влизай днес под земята, друже. Вземи си почивен ден”.

Мушнах билетчето в задния джоб и поех надолу по стълбите. Днес е денят и когато подземният свят отвори вратата към неизвестното, ще съм готов да премина.

Сега чувате ли стъпките им? Вече да, нали?

Тълпата бясно ме понася по ескалаторите, вълната от тела изпълва тунелите. Някой реве, но не може да избяга от тях. Спъва се, а те минават отгоре му. Хаха, така ти се пада. Чувам жвакането на смачканата плът и хрущенето на костите. Чувам ръмженето и бавното примляскване, не бързат. Руса жена без очи пищи премазана на стената, от дупките където са били очите ѝ на тънки струйки цвърчи кръв. Някой се мята на гърба ми.

Хей, Джо, къде отиваш с този пистолет в ръката?

Тунелът ни изплюва на платформата – кървава маса от деформирани крайници и пулсиращи органи.

“Следващият влак ще пристигне след две минути.”

Но само аз имам билет.