Един от себе си

Движеше се бавно из мрака на къщата. Беше спокоен. Знаеше какво го очаква, знаеше, че е неизбежно. Колкото и могъщ магьосник да беше, не можеше да избяга от последствията на стореното от него. И пак, ако имаше шанс да се върне назад във времето, би постъпил по същия начин. Единствено му бе мъчно за семейството му.

Когато стигна до подножието на стълбището, спря и се ослуша. Къщата бе застинала в неестествена тишина. Въздъхна примирено. Мракът край него се раздвижи, надигайки се от пода и стените, оплитайки краката му в черна мъгла. Погълна лакомо въздишката му. Заглуши тупкането на пулса в ушите. Напълни устата му, възпря дъха му.

Тръгна нагоре. Дървото се огъваше под обувките му. Но очакваното скърцане бе погълнато от живия мрак, който се сгъстяваше с всяка следваща стъпка.

Паниката започна да го завладява, за това насочи мислите си към жена си и сина си. Връщаше към живот във вътрешния си взор всички прекрасни моменти, които тримата имаха заедно и успя да си спомни. Накрая имаше осезаемото чувство, че те са с него и жена му го докосва по рамото, усмихва му се с пленителната си усмивка. Имаше момент, в който бе решил да постъпи като страхливец заради тях, дори това да му спечели само няколко дни. Но само щеше да забави неизбежното и така рискуваше те също да пострадат. Напомни си, че го прави, за да има контрола кога и къде ще се случи. С тази мисъл паниката го напусна.

Скоро се озова в коридора на последния етаж. Тук живият мрак се стелеше до раменете му, оказвайки осезаема съпротива на движенията му. Направи още няколко крачки и се обърна към стълбищната площадка. Живият мрак се понесе натам, сякаш следваше погледа му. Започна да се натрупва, освобождавайки пространството около него, и да се оформя в хуманоидна фигура.

Фигура на жена. Толкова реална, че можеше да види ясно изваяните скули, сочните устни, очите, които го пронизваха с вледеняващ поглед. Черни, без капка светлина, но толкова живи, толкова реални…

Лявата ѝ ръка се раздвижи, посочвайки го с изящен жест. Дългият остър нокът на показалеца ѝ сякаш се заби право в сърцето му, макар да бяха на метри един от друг. Устните ѝ се разтвориха едновременно за усмивка и вик. Сградата се разтресе и рухна в миг, затискайки го под руините, запечатвайки ги с могъща магия.

Отворих очи, писъкът застинал на устните ми. Треперех от ужас, тениската ми лепнеше от ледена пот. Машинално опипах тялото си, за да се уверя, че съм цяла, че съм в спалнята си и това не се бе случило с мен. В същото време бях сред руините, не бях успяла да се оттегля навреме. Преживях смъртта, видях трупа, тъмната кръв, плиснала по отломките. Болката, празнотата, живия мрак, просмукващ се в премазаното тяло. Съзнанието ми бе дало на късо от дисонанса да е едновременно живо и мъртво.

Постоянно някой от нас губеше живота си. В мултивселената съществуваха всички възможности едновременно, неизброими вариации на проявленията на духа ми. Рядко усещах смъртта им, но сега…
Превих се на две и завих от болка, оплаквайки смъртта на един от себе си.