И божият пръст може да се окаже среден

Оцеляха малцина, има няма десетина, почти всички ранени. Импровизираните превръзки отдавна не спираха кръвта.

Все още се държаха заедно, изчакваха бавните и помагаха на падналите но това нямаше да продължи дълго.

– Да спрем! – викна щом стигнаха до купчина скали. – В тежест съм ви. Ще остана. Вие продължавайте.

Момчетата се стреснаха. Как така ще се делят? Заедно бяха в това от самото начало – като улична банда, бягството от горящият град ги беше сплотило още повече, после заедно търсиха Щон, заедно се изправиха срещу му. Как да скъсаш такава силна връзка?

– Ще останем заедно! – заяви Илиамас. – Нали няма да правиш това което си мисля?

К`зар едва сега осъзна, че неволно се е заиграл с торбичката която висеше на врата му – беше пълна с отрова. Откъсна я и я хвърли в прахта.

– Няма да се дам толкова лесно. Последен отпор? Заедно? До края?

– Заедно до края! –в един глас викнаха всички все едно беше някакъв девиз.

Разнесе се тромаво ръкопляскане.

– Колко трогателно. Каква героична постъпка. Я, да видя дали от небето не се сипе Прах от Спомени. Не, нищо такова няма. Защото решението ви е пълна глупост.

Върху скалата бе кацнал Лоуки и им се подиграваше.

– Провалихте се. А сега ще ми се правите на герои.

Богът скочи от камъните и застана с гръб към тях и с лице към наближаващите преследвачи.

– Сега се скрийте зад тези камъни, така както се полага на плъхове като вас. Ако някой се осмели да погледне, ще му изгоря и двете очи.

Онемели момчетата се подчиниха. Скупчиха се в основата на скалата опрели гърбове с студеният камък. Загледаха се в слънцето което вече чезнеше зад хоризонта.

От първом вятърът довя мирис на обгорено и смрад на сажди. После бяха писъците. Бяха ги чували и преди. Спомените, които навява ха, бяха така ужасни, че мнозина затулиха уши. Само Илиамас не се поддаде на страха, даже сякаш омаян от звуците и мириса на горяща плът, той се надигна за да погледне. Останалите го задърпаха назад. Не биваше да нарушават заповед дадена им от един Бог. Смъкнаха го долу миг преди да бликне ярка светлина толкова силна, че скалата хвърли сянка макар вече да бе нощ. Но момчето беше видяло достатъчно, виждаше се в очите му – така гледаше, когато го откриха сред останките на изгорелият град.

След миг пред тях изникна Лоуки. Тупаше полепналата по дрехите си пепел и въобще не изглеждаше доволен. Веждите му бяха сбърчени, а устните разкривени от нещо което трудно можеше да се нарече усмивка. Дълбоко в зениците му се забелязваха пламъци. Поставил ръце на хълбоците изглеждаше застрашителен. Дали щеше да ги накаже за провала им?

– И сега какво да ви правя?

Е, те това беше въпрос за цяла торба грошове…