Мракът на Гло

Гло се събуди с ужасно главоболие. Нещо стържеше, пилеше и не й даваше покой. Случваше се понякога, напоследък – по-често. Имаше много спокойни, безгрижни дни, после такива с това пилене и жужене. Дори един ден Гло се задуши – киха, кашля, диша трудно…после заспа и се събуди късно – вече по-бодра.

Изправи се в леглото с все още натежала глава. Докато клатеше още крачета над пода, съзря с периферното си зрение някакво движение. Някой стоеше в тъмното и леко светеше! Светеше, да! В синьо-зелено и сребристо покрая. Гло живееше в тъмното и тази светлинка я изненада.

– Кой е там? – попита плахо тя. Още беше объркана. Не помнеше да има някого наоколо. Живеше сама.

– Аз съм Феята – обади се тъничък глас – Ти как си?

– Амии – Гло не знаеше точно какво да отговори- Добре съм си.

– Сама! Живееш сама и казваш, че си добре! Нямаш ли приятели?…Е, аз мога да ти бъда приятелка… за кратко, дойдох по моя си работа, но ми възложиха и друга – някак загрижено и притеснено каза Феята – Ако си самотна, може да си побъбрим малко.

Феята се приближи и около нея се разпръсна облак от цветове и звуци. Гло нямаше нищо против това, стана й хубаво. Беше завладяна от тази внезпна промяна, усмихна се, всичките й сетива се усмихнаха. Затанцува, завъртя се шеметно, о, можела да лети!!! Колко е прекрасно! Над нея се появи една звездичка…станаогромна ярка звезда и някак подканящо примигваше. Гло протегна ръце към светлината и се гмурна – толкова беше замайващо, вдъхновяващо, завладяващо… а тя живееше в мрака…

Феята не знаше защо тръгна натам, накъдето тръгна, но беше сигурна, че това е вярната посока. Стигна пред една голяма порта, седна на една пейка, сложи в скута си вързопчето, което носеше, залюшка крачета и зачака.

Скоро се чуха потаркване на ключове и влачене на крака, потропване с тояжка. Показа се беловлас старец и се взря изпитателно в малката.

– Какво носиш? – почна отдалече старецът. Беше си ясно, че малкото същество не е за тук.

– Зъбче – каза безучастно малката.

– Зъбче?! Ти да не си сбъркала пътя? – вече по-меко попита старият – ще извикам някого да те заведе на правилния път. И тъкмо да затвори вратата и изведнъж нещо премина през побелялата му глава и той се обърна – А ти коя си? – в гласа му прозвуча загриженост и обърканост, чак се виждаше как отдавна неработещи зъбни колелца се задвижват в опит да зацепят- Знаеш ли къде се намираш?

– Феята на зъбките – вече по-разговорливо се обади седящото човече. Тя продължаваше да маха с крака и не показваше особен интерес към водения разговор – Пред Чистилището – изстреля бързо тя.
Портиерът спря за момент. Какво правеше Феята на зъбките тук? Нещо просветна и едно зъбно колелце изскърца, заврътя се… Реши да опита пак.

– Тук, миличка, идват душите на починалите. Чакат известно време, докато се разбере накъде ще потеглят по неземния си път – започна той сговорчиво – После…- изведнъж машинарията взе да скърца и пуши, нещо изначално не беше наред – Ама ти си съвсем жива, не ти е мястото тук!!!

– Да, знам – вече с досада каза Феята – Аз съм си жива, но друг не е – тъжно добави тя и малката устичка леко се изви и аха, аха да рукнат сълзички. Лекото сияние около нея потъмня. И Феята не беше професионалист в тези неща, занимаваше се предимно с деца…Въздъхна примирено. Имаше толкова много зъбки за прибиране.

– Нося душата на моя приятелка – каза тя и леко хлъцна, скривайки сълзите- Може би не най-добрата, но тя е самотна, БЕШЕ самотна – поправи се Феята – и живее на тъмно, ЖИВЕЕШЕ на тъмно – тази история започваше да изнервя и нея. – Един зъболекар няколко пъти обработва едно зъбче, ето това – Феята вдигна вързопчето – чисти го, пили, пломбира го, но скоро след това, венецът се подуваше – обясняваше вещо Феята – така няколко пъти. Аз все чаках, защото не е хубаво зъби да се търклят насам-натам, нали разбираш – разпали се тя – Нещо причиняваше възпаление и детето страдаше, въпреки опитите на доктора да го излекува.

Старецът гледаше като ударен от гръм и се чудеше с какво е заслужил такова наказание! Прехвърли набързо – игра на покер, малко повече вино, колко да е прекалил?! Малката бъбреше все по-разгорещено… Може би ще свърши скоро, че краката го заболяха…

– И накрая да намеря малката Гло сам-самичка и да няма кой да я съпроводи до тук!? – Феята изтрещяваше, вече припламваше в червено от възмущение и безсилие – възможно ли бе изобщо никой да не помисли за Гло?

– Гло? Какво е Гло? – старят успя да се съсредоточи и освен това смело се вклини в монолога на Феята. Малката взе да прекалява, вече наближаваше обяд.

– КОЯ е Гло? – поправи го злобно Феята, брей, какви сили намери да викне!

– Добре, коя е Гло? – примири се портиерът, искаше да свършва с това.

– Гло е – гласът на Феята отслабна, сиянието помръкна, тя подсмръкна – беше й тъжно – Гло е една от виновниците за възпалението на зъбчето, последната. Гло е, БЕШЕ, малка анаеробна бактерия!