Неозаглавено

Случвало ли ви се е да ви се прииска да се разходите в слънчевото прекрасно утро. Когато повечето хора все още се опитват да наваксат със съня за сметка на ранобудието си през седмицата. Да хванете в крачка като апаш на местопрестъплението, отварящите се врати на кафенета, уханието на топли баници, почти празното шосе. Разпъващи сергии баби, полагащи плетени терлици, белени бадеми и лозови листа. От съвсем малка си мечтаех да ставам писател. И понеже сменях работата си намерих свободно време за да запиша два поредни курса по творческо писане. Въпреки хората с които интереса ми към изкуството ме срещнах, вдъхновението така и не ме споходи. Липсваше ми идея. За това оставих белите листа върху бюрото тази сутрин и излязох с трезвата мисъл, че за всичко си има време.

Пейките все още празни по центъра, бяха попили сутрешната роса. Само тук таме по някоя спирка човек оглеждащ се, нервно тропаше с крак. Възрастна дама разгръщаше вестник плюнчейки пръсти. Лелки помитаха окапалите от дървета листа. Идилия нали?

Е всички тия чувства които ме връхлитаха по самотните улички на града, секнаха щом попаднах на онзи магазин. Боядисаната в синьо врата беше с избеляла и олющена боя. Впрочем именно заради драскотините по цялата си еднометрова дължина изглеждаше между всички останали маркетчета като гнил зъб в иначе бляскава усмивка. Зданието представляваше едно от онези места, които човек винаги подминава сбърчил вежди, като че пред него е протегнала ръка самата чума. Едва ли мога да намеря причината, която ме накара да вляза. Вероятно се коренеше в това, че аз самата винаги изпитвах странен усет щом приближах смуглия вход. Вероятно съм зяпала твърде много филми и фентъзи поредиците наредени върху скрина у дома са оставили дълбок отпечатък в двадесет и три годишното ми съзнание, но днес… Днес бях готова за приключения. Никога не бях виждала продавачът, така че без да мисля още много, влязох. Изведнъж нещо се размърда, чух стъпки. Погледа ми пробяга по стелажи с картони. В помещението цареше тишина, а по няколко високи лавици, почти опрели в тавана бяха наредени дървени сандъци с надпис „Не подлежи на ремонт“.

– Клиент е! – Ослушах се като мисирка, чула стопанина си да приближава. Гласът беше женски. Във въздуха усещах вместо миризма на застояло, аромат на портокалови кори.

– Добър ден! – изрекох, но така и никой не отговори.

Приближих стелажната витрина. Тук нямаше бюро, каса или каквото и да е оборудване което можеше да ми подскаже дейността на това занемарено депо.

– Не я виждам да носи часовник – обади се втори глас, този път мъжки. Достраша ме от смехът който се произнесе. Сухо хихикане като от сбор на вещици след който се отправих към изхода.

– Чакай не си отивай!

– Защо се криете? Що за глупави шеги? Исках просто да проверя какво предлагате!

– Едва ли ще може да помогне.

– Едва ли? – отвърна възмутен мъжкият глас след което започна някакъв спор – особено след последното посещение.

– Да, сещате ли се кога беше то?

– Вероятно преди…

– Колкото и да е било сега…

– ШШШшшттттт….

Къде ли се бяха скрили, та ги чувах толкова ясно? Ехото им циклеше по тавана, сетне се местеше към ъглите. Като хора обхождащи тясното помещение, но така и нищо не видях.

– Какви сте? Вие ли държите това място?

– Помощници – отвърна тихо един писклив гласец който си дадох сметка, че чувам за пръв път.

– Помощници? Помощници на кого?

– Направи няколко крачки напред.

– Напред? – повторих със съмнение. От лявата ми страна стоеше мивка, лопата и метла. Вдясно бяха стелажите с кашони и непотребни прашлясали вехтории, като лампи, стара прахосмукачка, комплект от гаечни ключове и отвертки. Вратата към която все повече ме насочваше страха – изходът се намираше зад мен, но отпред? Там беше гола, жълта стена.

– Ако не искате да ви притеснявам не е нужно да ме правите на глупачка. Вече бях решила да напусна този цирк, когато пискливото гласче рече: – Аз съм София. Моля те остани още малко – звучеше като дете.

– Защо не се покажеш?

– Не мога! Никой от нас не може да се покаже. Моля те остани да ни правиш още малко компания. Никой не е влизал при нас от повече от седем години, а тук…

Някой се разсмя – Освен оня нерез, счетоводителя – смехът озвучи помещението.

– Беше данъчен – отвърна развеселено женски кикот.

– Кои сте вие?

Последва прокашляне. – Аз съм Чудомир, викай ми Чудо – захили се мъжът – а тая дето постоянно обича да поправя хората е Мима, ама и викат Крива.

– Простак – Мима го нахока. – само защото не се изразяваш правилно не значи, че все пак не трябва да се учиш от грешките си.

– Престанете – додаде детето – ще я уплашите.

– Да ме уплашите? Когато влязох ме шокира, античния интериор, но да си говоря с гласове… явно наистина полудявам. Как иначе може да се обяснят слухови халюцинации?

– Права си – Чудомир заяви – според мен ти хлопаше дъската от преди да влезеш обаче. Докато се смее, можех да чуя как гърдите му хриптят като на стар пушач.

– Къде сте? – попитах.

– Далеч – отвърна София. – На тъмно място. Ще ни помогнеш ли?

– Да ви помогна? Как? Дори не знам дали не се намирам в някое комично реалити.

– Абе казах ви, че нещо не й е в ред. Те само такива влизат де. Тръгнали сме да търсим помощ от някой дето сам не знае как да си помогне. Слушай сега сестро. Това, което трябва да направиш е много просто. Дори ти можеш да го свършиш. Приближи както София заръча стената и просто я докосни.

– Защо? Какво ще се случи?

– Просто го направи – почти в един глас загубили търпение казаха Мима и Чудомир.

Слънцето отвън едва стигаше долната част на ламината. Хладната боя беше груба и дращеше по кожата.

– И какво?

– Има още няколко секунди. Изчакай и ще се получи.

– Не разбирам какво точно очаквате? Ще се получи какво?

Изведнъж слуха ми долови песента на кукувичка. Тя закука четири пъти, когато Софи рече: – Сега можеш! Побързай, имаш само тридесет секунди да докоснеш стената.

Протегнах ръка в очакване всичко да се повтори. Но пръстите ми внезапно усетиха мрежест плат. Стената се размекна, като желатин и пред мен се появи завеса. Подавайки се на движението на ръката ми, тя се размърда, а сърцето ми препусна щом зад нея се откри огромна витрина с различни по вид и големина часовници.

– Не пипай! – Чудо изкрещя, когато опитах да докосна един от тях. Мима доуточни – Ако само приближиш тия дето не трябва, нищо няма да се получи. В десния твой край ще намериш колибка с кукувичка! Нагласи часовника под нея на два и тридесет.

– Побързай, остават ти не повече от четирдесет секунди!

Изобщо не разбирах за какво е тази суматоха. четирдесет секунди за какво? Какво очакваха да се случи?

– Жълтият към прозореца – рече Мима – от дясната страна на будилника ще видиш изрисувана детелина. Нагласи го на един часът!

Този път бях по експедитивна, тъй като гласовете направо продължиха – Червеният с най-малкия циферблат. Ръчният до коляното ти, него остави на седем и двадесет.
Хванах го в ръка и послушах заръката. – Не работи! Проклетото коленце просто не се въртеше.

– Завърти го обратно на часовниковата стрелка – пресипнало викна София – имаме само шест секунди.

– Опитвам се!

Мигът в който секундарникът възобнови ход, витрината избледня. Кашоните завибрираха по стелажите.

– Какво се случва? Какво става?

Дръжката на вратата сякаш някой се опитва да влезе подскачаше нагоре надолу, а лампата на тавана се люлееше.

– Тя успя!

Часовниците започнаха да дрънкат като развален телефон, след което изчезнаха напълно зад жълтата стена.

– Не мога да повярвам, че успя да го направи – рече Мима – този път може би…

Нямаше и помен от завесата, къде ли беше останала. Какво беше всичко това? Нима бе някаква магия? Сънувах ли?

Тогава светлината прималя и светът загуби цветовете си. Помещението се потопи в мрак. Едно сладко изпълнено с надежда гласче прошепна – Този път може би има шанс.