Неозаглавено

Ден втори. Героят ми го е страх да се съблече.

Трябва да го накарам. Обаче той май подозира намеренията ми да го жертвам и отказва да свали дрехите си.

Пиша и трия едни и същи думи за пореден път. Не мога да мина отвъд „Стивън разкопча най-горното копче на ризата си.”

Уморен съм, стомаха ми стърже празен. Ситуацията ме изнервя.

Днес получих поредния пасивно-агресивен имейл от агентката си. Трябваше до предам ръкописа преди седмица.

Естествено не ѝ отговорих. Какво можех да ѝ кажа?

„Джесика, скъпа, в творчески запек съм. Героят не ми се подчинява, страх го е да се съблече.”

Представих си отвратения ѝ поглед. Да, Джесика, жалък съм. Прецака се с мен.

Изпсувах сочно. Затворих с трясък лаптопа и се изправих вдървено. Отидох до прозореца, дръпнах пердетата. Яркото юнско слънце ме заслепи.

Трябва да се изкъпя.

Разкопчах най-горното копче на ризата си. Досмеша ме, точно това исках да направи героя ми — да се съблече и да отиде да се изкъпе.

Захвърлих ризата настрани, смъкнах и тениската. На колана на дънките си се поколебах.

Сцената се разгръщаше в ума ми толкова ярко, чак ме полазиха тръпки.

Тръснах глава. Разкопчах колана, свалих панталона и го метнах върху останалите дрехи.

Когато посегнах към боксерките си, две полупрозрачни ръце ги стискаха за ластика и ги опъваха нагоре.

Супер, халюцинирам. Тая трева най-после подейства, макар с часове закъснение.

Опитах да събуя боксерките си, но те не помръдваха. Сърцето ми заби учестено. За първи път получавах толкова осезаеми видения.

Ръцете опънаха боксерките нагоре, топките ми се сплескаха болезнено.

„Сякаш искат да събуят гащите ми през главата”, помислих си аз развеселен.

Натискът върху топките и члена ми се концентрира, сякаш платът се трансформира в острие, което прорязва тялото ми през средата сякаш е масло.

Историята, която пишех беше преляла в халюцинацията ми. Не съм пушил по-добра трева през живота си.

Коленете ми омекнаха. Пареща болка избухна в корема ми.

Погледнах надолу. Кръвта, стичаща се по бедрата ми, беше истинска.