Неозаглавено

Филип Фернандез седеше привидно отпуснато, опрял гръб на меката кожена облегалка на креслото в далечния ъгъл на огромната стая, която приятелят му Владимир използваше за приемите си, неизменно прерастващи в оригии. Държеше изискана ниска кристална чаша за алкохол за гърлото с няколко пръста и леко я поклащаше, сякаш там имаше вино, нуждаещо се да подиша, а не 25 годишно уиски с опушен вкус. Оглеждаше пристигащите гости, влизащи през изящния свод в другия край на стаята.

В съседното кресло шумно се отпусна бяло-русият Владимир, който погледна съседа си с присвити сиво-сини очи, след което на лицето му се разля широка усмивка разкриваща два реда блестящо бели зъби с издължени остри горни кучешки зъби.

– Хелена… ех, тази Хелена. Изглеждаш като хлапак, хлътнал до ушите по местната хубавица.

Владимир посегна към рамото на Филип, в опит да го потупа закачливо, но мъжът го стрелна със свиреп поглед и издаде гърлено ръмжене. Русокосият отдръпна бързо ръката си и вдигна длан във въздуха, в знак, че не иска неприятности.

Очите на Филип бяха черни като нощта, той извърна поглед и продължи съсредоточено да наблюдава прииждащите гости.

– От кога не си се хранил, Филип? – гласът на Владимир беше станал сериозен.

Той настойчиво задържа поглед върху лицето на приятеля си. Когато не последва отговор, продължи:

– Можеш да се храниш от всяка друга – никоя няма да ти откаже. Та ти си Филип Фернандез – самотният рицар.

Отново не последва отговор от страна на тъмнокосия мъж, но Владимир забеляза как ръката, с която държеше уискито, се стегна и забави движение. Челюстта му пулсираше от непрестанното стягане и стискане на зъби.

– По дяволите, Филип, какво ще стане, ако малката лисица пак ти откаже? Ако вирне някоя от деветте си опашки пред Франсоа или Давид? Нямам нужда от кървава ба …

Филип беше станал рязко и държеше в здрава хватка приятеля си за гушата. Ирисите му не се различаваха от неестествено разширените му зеници, зъбите му бяха оголени. Гримаса на хищник, готов да захапе жертвата си беше се настанила на иначе красивото му лице и от гърлото му отново се процеждаше заплашително ръмжене.

Изведнъж познат аромат го разсея, той извърна нетърпеливо глава към входа на залата и я видя. Хелена – с котешката си походка, изящно тяло, покрито от дълга златиста рокля, разкриваща повече от достатъчно пищната ѝ поклащаща се гръд, подчертаваща ясно всяка сластна извивка и с цепка показваща целите ѝ дълги неповторими крака. Истинско Китцуне – в целия си блясък и хитрост, събрана през стотиците години живот, тя вървеше сред тълпата с чаровната си усмивка и пърхащите си мигли.

Филип отпусна хватката си и Владимир, чието лице беше придобило морав цвят и се беше изпъстрило с изпъкнали от напрежението вени, си пое въздух с усилие.

Тъмнокосият оттегли ръката си изцяло и погледна остро възстановяващия естествения си цвят приятел:

– Не се бъркай – процеди през зъби и се отправи забързано към Хелена, която се правеше, че не го забелязва.

Играеше си с кичур от дългата си вълниста рижа коса, докато говореше с куп ухажори, които я бяха наобиколили.

Когато стигна до нея тя се обърна към него и се оказаха с лица на сантиметри едно от друго. Усещаше дъха му на уиски, примесен с аромат на мускус и жасмин. Винаги жасмин – усмивката ѝ се разшири още повече. Прикова го с присвити изумрудено зелени очи, след което приближи лице до неговото – устните им почти се докоснаха, можеше да се закълне, че чуваше туптенето на сърцето му, но знаеше, че това е невъзможно. В последната секунда отклони глава и насочи устните си към ухото му. Прошепна:

– А казват, че вампирите са най-силните същества на този свят… – От устните ѝ се откъсна кокетен, горчиво подигравателен смях.

Всяка фибра в тялото на Филип беше напрегната до краен предел. Мускулите му бяха болезнено сковани, всяка жила се беше изпънала, панталоните едва побираха пулсиращия му член.

Жадуваше да разкъса роклята ѝ и да я има тук и сега. Да вкуси от кръвта ѝ, да се слее с плътта ѝ, да навлезе в съзнанието ѝ, но държеше да е по нейно желание. Можеше да я застави, имаше тази способност, но така нямаше да е изцяло негова. Трябваше да намери начин да я накара да го иска, да се моли, да го обича.

Хелена му изпрати въздушна целувка, докато се отдалечаваше с полюшване на бедра.

Все още възстановяващ се, в другия край на стаята, Владимир наблюдаваше напрегнато Филип и отдалечаващото се кицуне. Кицуне винаги носеха неприятности.