Прегръдка

Аз съм колекционер. Всъщност съм ценител! Всеки предмет е зареден с енергията на жертвата, нейните страхове, надежди, любов, омраза. Не това е най-ценното, не! Най-ценното е, че носи частичка от душата. И в този смисъл може да се каже, че колекционирам души. Имам много души в мазето. Често ги посещавам и си говорим. В тази моя уникална сбирка липсваше само душата на вещица. Е, вече се сдобих и с това. Снобите от онзи лъскав квартал не случайно я гонеха. Да, имаше нещо в тази клета старица. Нещо в горящите й, подобни на въглени очи. Бяха пронизващи и сякаш обвиняваха. Не бяха типичните сънливи очи на просякиня, нямаше го в тях жалостивото примирение.

Когато приключих с нея си взех одеялото й. Хубаво, пъстро вълнено одеяло. Казват, че вълненото одеяло топли като женска прегръдка. Вярно е!

Стана ми студено, та чак зъбите ми затракаха. Гаден звук, сякаш някъде в далечината чатка картечница и коси човешки души. Не съм си пил лекарствата от месеци и сигурно заради това така ме втресе. Измъкнах одеялото на старицата и се завих до брадата. Още няколко минути треперих като листо в есенен вятър, а после в тялото ми се разля топлина. Същинска прегръдка, топлата прегръдка на любяща жена. И тогава видях блещукащите в мрака очи. Понечих да изкрещя, но одеялото ме стегна в обятията си. Стягаше като питон, а аз не можех да си поема дъх.

– Петров, какво имаме тук? – попита овехтял от годините и службата криминален инспектор.

– Труп на мъж, около петдесетте, увит в родопско одеяло. Започнал е да се разлага, а виж, шибаното одеяло е непокътнато. Като ново е – изсумтя съдебният лекар. – Обаче костите на човека са направо смлени.

– Мамка му…

– Мамка му ли? Я слез в мазето, три пъти повърнах в защитния си костюм.