Свободни

Пръстите ми се протягат в тъмното и се плъзват по лигавите камъни в търсене на посока. Едва сдържам писъка в дробовете си, за да не позволя на паниката да ми вземе разсъдъка.

Трябва да има изход!

Припряно опипвам каменните ръбове и се опитвам да установя накъде се извива стената. И последната ми факла изгоря преди секунди. Озовах се в непрогледна тъмница. Времето ми изтичаше, в това нямаше съмнение. Трябваше да побързам да се измъкна от задръстения тунел, иначе лигуриите щяха да ме намерят. За нищо на света не исках да свърша злощастно като всички онези мои събратя, дали живота си в бунта срещу Седмата раса, който траеше непрестанно вече втора година.

От фаталния взрив сигурно бяха изминали не повече от девет минути – знаех това, защото всяка белопламенна факла ми осигуряваше ни повече, ни по-малко от три минути светлина в изпълненото с азот пространство на галерията, а аз преди броени секунди се простих с третата.

Наместих противогаза на лицето си, който безмилостно бе всмукал бузите ми в силиконовата си тяга. Илюминаторите ми се запотиха. Трябваше да намеря изход от тунела, по който дойдох, за да извърша атентата. Ако ли не – имах резервен план. С натискане на малък бутон на приемник, монтиран на китката ми, телескопичен механизъм под брадичката бе готов да изпрати смъртоносна игла право в мозъка ми.

Докато опипвах хлъзгавите ръбове, ушите ми доловиха странно металическо драскане. Моментално спрях насред стъпката си и наострих уши.

„Край! Намериха ме!“– си помислих и посегнах към китката си, готов да направя необходимото. Стъргането спря.

– Велезариус! – изсъска в тъмното един ръждив характерен глас. – Там ли си, човеко?

Не може да бъде! Каменояд! Краката ми се подкосиха. Щях да се разплача от облекчение. Забързах в посока ръждивите хрипливи нотки.

– Тук съм! Свърши ми огънят! Как така Мусак промени решението си да участва в бунта?

– Мусак може да е всичко, но не и глупав – изхъхри каменоядът в тъмното пред мен. – Време е лигуриите да си ходят! Той ме прати след теб, защото очакваше, че тунелът ще се затрупа! Беше ви дал твърде много барут!

– Стига приказки. Ако си дошъл да ми помагаш, – озърнах се наоколо аз, сякаш можех да видя нещо, – давай да се махаме!

– На твоите услуги!

Дългият метален червей започна отново да хруска камъните, правейки ми място, през което да мога да пълзя след него в образувалия се отвор. Докато се провирах в тесния процеп реших – приберях ли се вкъщи, със сигурност щях да си взема каменоядче за домашен любимец.