Без Име

“Човек и добре да живее, трябва да се храни”, мислеше си Ани, опитвайки се да избере между крак, гърди и беззъба човешка глава.

Намръщи се и затвори вратата на фризера. Не искаше нито супа, нито печено или варено месо. Виж, една сочна пържола е друго нещо. Облиза устни и се обади на Мая.

“Имаш ли нещо прясно?”, попита без увертюри.

“След два часа”, също толкова лаконично ѝ отговори жената отсреща.

“Човек и добре да живее, трябва да рисува”, помисли си Мая, гледайки картината пред себе си. “И по-бързо, защото приятелката ми е гладна”.

Обърна се към завързания към кръста модел, който я гледаше умоляващо. Поне вече не крещеше, беше разбрал, че няма смисъл и че само я отвлича от работата ѝ. И защо крещи? Сам се беше съгласил да позира. Срещу заплащане. И как си мислеше, че може да нарисува правдоподобна картина, ако чувствата не са изрисувани на лицето му? Как според него се превърна в една от най-известните художници в света?

Хубава картина ще се получи, само да… Приближи го, замахна с ножа и разряза лицето му наполовина. Много по-добре! Виждаше болката в очите му. Само трябва да я пренесе на хартията. Захвана се за работа. Но след малко чувството изчезна. Направи нова резка. И още, и още. Малко преди да приключи вече нямаше къде да реже… заби ножа в сърцето и постави последните щрихи.

Прекрасна картина. Светец върху разпятие. И храна за Ани, за достатъчно време. Добре, че я откри и вече нямаше нужда да мисли къде и как да крие телата.

Взе мобилния си и се набра познатия номер.

“У вас или у нас?”