Чичо Вълчо

Чичо Вълчо беше ценител на женската красота. Това можеха да потвърдят всички хора от родното му градче. Навремето бе успял да спечели най-хубавата девойка и да я направи своя жена. Всеки в града се обръщаше след красивата двойка и хем се радваше, хем тайно завиждаше. В крайна сметка завистниците май се оказаха повече, защото петнайсетина години след като се ожениха, Анелия се разболя. Най-коварната болест изсмука от нея цялата ѝ сила и цялата ѝ красота. След още пет години чичо Вълчо беше четиридесет годишен вдовец, който имаше само едно – работата си като началник гара.

Всеки има различен начин за лекуване на мъката. Чичо Вълчо се надяваше ласките на другите жени да я изтрият. Не една приказно красива дама се бе опитвала да утеши страдащото сърце на вдовеца. Всичко това работеше за кратко, в крайна сметка железопътната гара имаше най-тъжният началник.

Слънцето се спускаше ниско над перона. Преди време пътническите влакове редовно спираха тук да изчакват бързите да преминат през разклонението. Пътниците слизаха, завързваха разговори, беше оживено. След модернизирането на инфраструктурата обаче, трасето се измести и гарата запустя. Лафката затвори, половината персонал бе съкратен.

Чичо Вълчо вдигна зелената палка, влакът изсвири и потегли. Началникът се запъти към офиса си, но нещо прикова погледа му. В далечината направо по релсите вървеше жена. И макар да бе далеч, чичо Вълчо виждаше, че е много красива, може би най-красивата, която бе виждал. Въпреки студеното време, стройното ѝ тяло бе облечено в дълъг разкопчан шлифер, който разкриваше прелестно деколте.

– Изгуби ли се, момиче – извика чичо Вълчо, когато тя се приближи достатъчно, за да го чуе.

– Да, изгубих се, вървя от доста време. – Гласът ѝ бе най-мелодичният звук, който бе чувал.

– Ела, ела да си починеш, ето там е офисът ми. – Гласът му звучеше чужд, сякаш бе омагьосан.

Началник гара заведе ослепителната дама в офиса си и се засуети около нея, не знаейки какво да направи.

– Гладна съм. – В гласът на жената звучеше хем покана, хем заплаха. Усмивката ѝ разкри два извънредно дълги кучешки зъба.

– Може ли една молба преди… преди да те нахраня. – Чичо Вълчо не беше уплашен, беше решителен: – Не спирай, когато се заситиш, отведи ме при нея…