I miss you dreadfully

– Oще един, още един… – пееха монотонно.

– Загубихме още един – казах. Черната бездна, по-голяма ли бе станала? Едва ли, само с един. Нали сме толкова много! И все пак…

– Кой беше този път?

– Синът.

– Синът му?! Ама как! Него го пазят стотици, дори хиляди?

– И всички те минаваха през една връзка, която бе прерязана. Толкова просто!

– И ужасно! – погледнах моята връзка с централния клон. Изглеждаше здрава…

…както сигурно са изглеждали и техните.

Отново се обърнах към огромното черно петно в далечината. Бездната.

– Всички те, които са там. Може би сега бърборят, крещят, но ние не можем да ги чуем. Нито той.

– Или мълчат.

Помълчахме и ние. Хорът периодично пропяваше, щом поредния се откъснеше.

– Започва.

– Какво? – не разбрах.

– С мен. Усещам го.

Връзката му! Изтъняваше!

– Бързо! Кажи ми! Какво пазиш?

– Безсмислено е, ще трябва да забравиш твоя…

– Любимата му детска играчка, металното влакче, голяма работа! Кажи ми твоя спомен! Ще го съхраня!

Гласовете набираха сила, готвеха се отново да запеят.

И той ми го каза. Първата целувка с момиче.

– Още един, още един… – пропяха невроните.

Приех спомена на мястото на предишния. Щях да го запазя, поне още за малко.

Невронът се откъсна и пропадна в Черната бездна.