Желанието на лудия

Пиручи примигна и остави кубчетата. Като че ли вратата на кабинета леко се открехна. Това, разбира се, беше невъзможно. Преди малко чичо Освалдо излезе и затръшна вратата тъй припряно, че дългата му роба се развя, досущ като плащ на препускащ конник и разкри кокалестите му крака с цвят на вкиснато козе мляко. Той видя седналото на земята дете, намръщи се, изсумтя, пъхна дългия месингов ключ в бравата и го превъртя няколко пъти.

Само че сега вратата наистина се открехна, Пиручи вече беше сигурен. Различаваше тънката ивица светлина от следобедното слънце, което сега огряваше хасиендата от страната на кабинета. Потърка носле, както правеше винаги, когато се случеше нещо интересно или притеснително.

Помисли дали да не изтича да каже на леля Ипомея и Плумерия, но после се сети за разшилото се кончѐ на блузката си. Трябваше да го отреже преди да го видят и да го нарекат смахнато муле. Пиручи не бе съвсем сигурен какво значи това. Наблюденията му обаче показваха, че е свързано с дарбата на чичо Освалдо да закача дрехите си на всевъзможни ъгли, дръжки и кабърчета по мебелите и стените. В следствие на това, зад него се носеше разбридана нишка, която позволяваше да се проследи точния маршрут на собственика. Лелите мърмореха, докато обикаляха и навиваха преждата на кълба, от които после кърпеха дрехите на по-възрастния си брат, без да се съобразяват много-много с цветовете. Това се повтаряше толкова често, че повечето дрехи на чичо Освалдо изглеждаха така, сякаш се бе въргалял върху някоя от неизсъхналите рисунки на Пиручи.

Не, не искаше да е смахнато муле. Обаче не искаше и да го обвинят, че е отварял кабинета. Той беше забранена територия, в която не се допускаха момченца, а както бе подчертал чичо Освалдо: „особено такива с несръчни ръчички“. Пиручи не бе сигурен кои други момчета попадаха в обхвата на тази забрана, понеже откакто започна войната и мама и тате го пратиха на гости в хасиендата, не бе виждал нито едно друго дете. Но когато мама го прегърна, преди да го качи на каруцата, го накара да ѝ обещае, че ще слуша. Това трябваше да е важно, защото мама подсмърчаше и дори не се интересуваше, че сълзите мокрят бялата ѝ работна престилка. Пиручи не искаше да я разочарова, затова стриктно спазваше всички правила в хасиендата, от това да не гълта сополите, които задръстваха нослето му след като си поплачеше нощем, до това да не пристъпва в забранения кабинет.

Вече обмисляше да слезе на долния етаж, където нямаше как да обвинят несръчните му ръчички в разбиване на ключалката, когато се случи нещо. Вратата се открехна още малко и отвътре се показа заешко ухо.

Пиручи така се смая, че изпусна кубчетата и те се разпиляха на пода. Едно от тях се търкулна близо до кабинета.

Ухото застина и бързо се скри зад вратата. Известно време не се случи нищо. После отвътре изскочи сиво зайче и със силно „туп” се приземи точно до кубчето. Животинчето наклони глава и изгледа Пиручи с любопитство. Фините мустачки се раздвижиха, после зайчето повдигна лапичка към муцунката си и му направи знак да мълчи. Преди Пиручи да се отърси от вцепенението си, зайчето хукна към стълбите и се изгуби от поглед. Вратата на кабинета се затвори сама, последвана от отчетливия звук на превъртащ се ключ.

***

Минаха два мъчителни дни, в които Пиручи пазеше случката в тайна. Чичо Освалдо ходеше все тъй отнесен и продължаваше да оплита хасиендата в прежда, като някой гигантски двукрак паяк, но по нищо не личеше да подозира за случилото се. На третия ден леля Ипомея и Плумерия изведнъж скочиха от люлеещите се столове на верандата, захвърлиха куките си за плетене и коленичиха до малкото радио, все едно бе иконостас.

Пиручи не разбра за какво беше цялата врява, освен че се случваше нещо опасно, което караше лелите му да се кръстят и да стискат малките разпятия около шиите си. Сериозният мъжки глас нареждаше сложни думи, като офанзива и евакуация, но не каза нищо за мама и тате. Пиручи заключи, че това беше добре. Трябваше да са в безопасност, иначе щяха да ги споменат. Само че поради някаква неясна причина лелите му често поглеждаха към него с притеснение, а на вечеря дори му изпържиха чурос, макар все да се оплакваха, че нямат продукти.

Покрай внезапно надвисналото напрежение Пиручи почти забрави за зайчето, но каквото и да казваха по радиото, то явно успя да разтревожи дори невъзмутимия чичо Освалдо. На следващия ден той излезе без да се сети да заключи кабинета и дори не погледна към племенника си, който бе заел обичайното си място на пода и сега играеше с няколко дървени войничета.

Още щом стъпките на чичо му заглъхнаха, Пиручи се изправи и загледа забранената врата в очакване. Трябваше да е стоял неподвижно поне сума ти години, което със сигурност значеше много, понеже леля Плумерия веднъж каза, че тогава е получила предложение за брак. Точно когато бе на път да се откаже, вратата отново се открехна.

Отвътре се показаха няколко зайчета. Те се скупчиха едно върху друго и оформиха малка жива купчинка от бели, кафяви и черни пухкави топки на входа на кабинета. Този път Пиручи беше готов.

– Не бягайте! – замоли ги той. – Чичо Освалдо сигурно ще се натъжи ако не ви открие.

Зайчетата се спогледаха, пренаредиха се в кръг, доближиха главички и започнаха да издават тънки, пискливи звуци. Накрая се закискаха като деца. Пиручи помисли, че ще му проговорят, но вместо това едно от тях, изпъстрено с бежови петънца, се приближи, посочи кабинета и направи знак с лапичка на момчето да влезе.

– Не ми дават – намусено отвърна Пиручи.

Зайчето раздвижи носле, едното му ухо клепна неразбиращо.

– Защо си тръгвате? – попита детето, едва удържайки напиращите сълзи. После добави по-тихо: – Можем да сме приятели. И аз съм тъжен понякога.

Животинчето присви очички и показа предните си зъбки в нещо, което може би трябваше да е усмивка. После с няколко подскока, неочаквано тежки за малкото му телце, се върна при останалите. Стадото помаха в синхрон и затича към стълбите. Вратата на кабинета се затвори след тях, но този път не се самоизключи. Явно зайците някак успяваха да си отключат, но винаги оставяха вратата, както са я намерили.

Пиручи стисна юмручета. Сигурно вътре бе пълно с интересни животни. Не разбираше защо чичо му предпочиташе да ги крие. Направи крачка напред, с намерението да отвори вратата, когато от тавана се чу трясък.

След миг подозрителната физиономия на леля Плумерия се показа от стълбите. Чу се нов трясък.

– Пак ли си ти, прабабо Йоланда? – провикна се леля. – Омръзна ми да подреждам след теб, не ти ли стига вече да ни връщаш белите, които правехме като деца?

Цветните поли на Плумерия се завъртяха, докато тя зататрузи едрото си тяло към горния етаж.

– Аман от духове! Не ми стига лудият ми брат, ами и мъртвите са полудели!

Пиручи реши, че с това оживление в къщата, не бе добра идея да го хванат в забранения кабинет и тръгна към двора, с надеждата да намери следи от зайчетата.

***

Някой разтърси Пиручи и той с неохота отвори очи. Беше тъмно, но далеч на хоризонта се виждаха огньове. Леля Ипомея забързано го накара да наметне одеяло над пижамата си и го отведе в мазето, където вече чакаха другите членове на домакинството. Отнякъде се чу приглушен тътен. Лелите не говореха, което подсказа на Пиручи, че бяха много уплашени. Затова пък чичо Освалдо бе кръстосал крака на пода и безгрижно се поклащаше напред-назад, тананикайки някаква песен.

Отгоре се чу леко „туп“, което накара лелите да изпискат в хор. Чичо Освалдо се обърна към Пиручи и допря показалец до устните си, точно като зайчето. След това продължи да си пее под мустак. Тропането не се повтори.

Пиручи остана буден цяла нощ, дори когато лелите и чичо му се унесоха и започнаха да похъркват. Щом се убеди, че са заспали, се промъкна нагоре. Вече се развиделяваше. Огньовете се бяха снишили и сега тлееха, като лежерни морски вълни, чиито гребени улавят заревото на изсветляващото небе.

Вратата на кабинета си беше там по-примамлива от всякога. Пиручи потърка носле. Колкото и да искаше да е добро момче, това беше шанс, който не можеше да изпусне. Ослуша се и след като се увери, че хасиендата е напълно заспала, се повдигна на пръсти, за да натисне месинговата брава. Вратата се отвори плавно и момчето усети как кабинетът го притегля навътре, а дремещата му вътрешност настръхва и се извива в очакване, като коте преди скок. Пиручи отново потърка носле. Пое въздух и влезе.

От сумрака бавно започнаха да изплуват кули от натрупани томове с кожени подвързии, които се издигаха от прашасалия килим и се извиваха на неравни спирали. Между тях ято от колибрита се поклащаше от раздвижения въздух. На Пиручи му отне известно време да осъзнае, че това бяха макети от хартия, спускащи се от тавана посредством невидими нишки. Но чудесата на стаята не спираха дотук. От малката маса, покрита с бродирана покривка, го гледаше човешки череп, изкусно изрисуван с пъстри цветя. На мястото на очните кухини блещукаха кървавочервени камъчета, уловили първите утринни прозявки на слънцето.

Макар съкровищата на кабинета да бяха безкрайни, погледът на Пиручи бе привлечен от голям сандък в най-закътания ъгъл на помещението. Капакът му леко се раздвижи, сякаш нещото вътре се опитваше да надникне навън. До ушите на момчето достигна приглушен шепот. Пиручи протегна ръка към дървения сандък.

– НЕ!

Момчето подскочи и рязко се извърна. Прошарената коса на чичо Освалдо бе щръкнала, като короните от пера на страховитите божествени маски, които Пиручи бе виждал по панаирите. Чичо му се втурна към сандъка и се тръшна отгоре.

– Дево Мария … – въздъхна, притваряйки очи с облекчение.

– Знаех си, че ще се натъжиш задето бягат – отбеляза Пиручи.

– Тъжен? – чичо Освалдо го стрелна с поглед. – Знаеш ли откога се опитвам да се отърва от тия зайци? А какво ми коства да скрия поразиите им от – тук той замълча и многозначително погледна към пода, под който лелите още дремеха в прохладното мазе. – Плодят се като… ами като зайци!

– Значи не сте приятели? – обърка се Пиручи.

– Е… – чичото сбърчи рунтавите си вежди, – приятели сме. Ама започват да стават нахални. Изобщо не си ги представях така, когато ги поисках.

– Ама как…

– Слушай сега, калпазанино – вдигна кльощавия си пръст Освалдо, – с тази стая шега не бива. Представи си, че Ипомея разбере? Ще ме накара да напълня цялата къща с рокли. Или не дай Боже Плумерия. Място няма да остане от ухажорите, които ще пожелае. Тайна, трябва да се пази строга тайна!

– Ама аз още не я знам! – запротестира Пиручи.

Чичо Освалдо го премери с поглед и въздъхна примирено.

– И без това знаех, че ще я разкриеш. Децата ги надушват тия работи. Слушай, този кабинет е омагьосан още откакто бащата на прабаба Йоланда построил хасиендата. Изпълнява желания. Бас държа, че старата кукумявка си е поискала да ни тормози завинаги, затова обитава тавана! И тя си беше хахава.

Като видя, че Пиручи го гледа неразбиращо, добави:

– Можеш да използваш магията само ако си… ами по-така – чичо му допря пръст до слепоочието си, завъртя го и се изплези.

– А аз хахав ли съм? – притесни се Пиручи.

– Не – засмя се чичо му, – но хората казват, че умовете на лудите са като детските. Виж, аз съм хахав, но не чак толкова, колкото другите си мислят. Точноо толкова, колкото да си пожелая нещо.

– Значи си поискал домашен любимец?

В тоя момент леля Ипомея се провикна от мазето.

– Нещо такова – изкашля се чичото. – Ще ни се карат, че сме излезли. Я да отида да я успокоя, а междувременно ще помоля кабинетът да те пази.

Пиручи кимна.

Чичо Освалдо излезе с обичайната си пияна походка. В същия миг силен гръм огласи цялата къща. Прах и мазилка се посипаха по главата на Пиручи. Ушите му запищяха. Той се втурна да отвори вратата и изпищя. Холът го нямаше, както и стълбището надолу. Едно кончѐ от пончото на чичо Освалдо се бе закачило на грапавата стена. Нещо червено капеше от края му.

Пиручи затвори кабинета с треперещи пръсти се строполи на пода. Преди да се осъзнае, зайчетата го наобиколиха и започнаха да го прегръщат. Заровил пръсти в пухкавата им козина, Пиручи от все сърце пожела повече да няма война и мама и тате да са с него. Дано само бе достатъчно хахав, та кабинетът да изпълни желанието му.