Отвъд завесата на изгрева

Отрони се въздишка, прикриваща стон. Малла̀ я чу ясно – трепетна, сдържана, но уловила хиляди секунди лутащи се мисли. Въздишката пое към високия таван, обрасъл с гъсти лозници, но мигом бе разкъсана от ноктите на тихата печал, кръжаща сред душните зали на Смарагдовия дом. “Защо сме тук? – сякаш искаше да каже тая въздишка. Защо бедата ни беляза?”

Коя от посестримите ѝ, полегнали на отрупаните с възглавници дивани, бе въздъхнала в просъница? “Нито една и всяка една от забулените, помисли Малла̀, – защото тук въздишките са щи, както и забравата.”

Самата тя не знаеше колко пъти Живата звезда бе огряла света, откакто пристъпи за първи път през високите порти. В Смарагдовия дом стъклата на прозорците бяха изрисувани с витражи в тъмнозелено. Светлината, проникваща през тесните им арки, канеше дългите поли на сенките да танцуват по мраморните подове тъй, както водораслите се поклащаха сред тихите морски течения. Сред неспирните им пируети, нощите идваха и си отиваха неусетно, мимолетни като своите чеда – вещериците, които пърхаха из усоите на обителта.

Сега беше нощ и Малла̀ се запъти навън под покрова на тъмнината, която пазеше очите ѝ от суровия светлик. Атлазените пантофи почти не издаваха тихите стъпки, докато преминаваше през високите арки от зала в зала. Жените наоколо, изглеждаха заспали, застинали като статуи сред кресла и кръгли дивани. Уви, повечето от тях само бленуваха за съня, в който часовете изтичат като лунната вода, събрана в шепи. Сънят в Смарагдовия дом бе приветстван закрилник срещу отегчението и единствено черните му обятия запълваха всевечната празнота на ума.

Но тази нощ Малла̀ не можеше да заспи. Знаеше кой щеше да ги напусне. Точно преди съмване, най-свидната ѝ щеше да премине през дебелите завеси на източната кула, за да не се завърне повече. Една избрана. Една, чието време бе дошло. Една, усетила, че огънят зад уморените ѝ очи е вече непоносим.

Винаги имаше една – ни повече, ни по-малко. По неписан закон, болестта навлизаше рязко във финалния си стадий и взимаше единствена жертва. Времето, прекарано в дома, не бе от значение. Понякога клетниците линееха с години сред величествените колони и мраморни тераси. Друг път, отправяха молба да бъдат преведени през завесите още на първата си нощ. Като гладен звяр, който пресметливо оглозгва по едно животно от стадото всяка нощ, болестта бе установила едно условие – дажба плът, която да поддържа силите ѝ.

Един ден невидимият им мъчител щеше да призове и Малла̀ на жертвения си олтар. Всяка жена в Смарагдовия дом живееше с това тягостно очакване от мига, в който усетеше първите издайнически симптоми – необичайната нужда да присвие очи, пред внезапно ярката светлина на деня.

Студените ласки на сприхавия есенен вятър, тъй непоносими преди болестта, сега успокоиха горещата ѝ кожа като мехлем. Малла̀ намести черния си воал и седна в една от каменните беседки, които гледаха към източната кула. Миговете се занизаха безбройни, като пролетите сълзи на семействата, загубили дъщерите си зад смарагдовите стени на пищния им затвор – последния пристан на обречените девици.

Тревата най-сетне прошумоля и полъхът донесе миризмата му – тъй чувствена, интимна, че пораждаше неясно усещане за неудобство от присъствието му.

Копиеносецът закрачи из градината с грацията на хищник, въпреки слепотата си. Понякога се подпираше на сребърното копие, макар да не изглеждаше да има нужда от подкрепата му.

Малла̀ не затаи дъх, както първия път, когато го видя. Колко отдавна беше? Месеци? Години? Бе все тъй величествен и снажен, въпреки че младостта отдавна бе разлюбила лицето му, оставяйки го на грубите ласки на стихиите. Божество или демон, какъвто и да беше, Малла̀ се остави доброволно да бъде впримчена в притегателната сила на присъствието му.

“Ще дойде нощта, в която той ще ме преведе през завесите на източната кула – помисли нехайно. – Утре или след десетки години. Трябва ли да се свивам от страх или да го почитам, като спасителя, който ще сложи край на страданията ми?”

– Малла̀.

Една дума, в която вече бе изказал всичко – че я познава и разбира защо е дошла, наред с тихото, но окончателно напомняне, че искането ѝ е забранено.

– Умолявам те – Малла̀ се свлече на колене и положи парещи длани върху каменни плочи.

Копиеносеца извърна глава към тънкия силует на кулата, опасана от спираловидно стълбище, едва различимо на бледата звездна светлина. Само фееричните черни воали, развявани от вятъра, открояваха малка фигура на най-горната платформа.

Тъмната превръзка около очите на Копиеносеца пречеше на Малла̀ да разгадае изражението, но ѝ се стори, че усеща колебание. Затаи дъх. Щеше да ѝ позволи да пристъпи през завесите, за да сподели последните мигове на най-скъпото ѝ същество.

– Не бива – рече Копиеносеца накрая, меко, но категорично. – Цената е твърде висока.

Малла̀ остана на колене. Не намери сили да помръдне, докато мъжът я подмина и стъпките му, придружени от равномерните удари на копието, заглъхнаха. Очите ѝ, парещи и болезнени, се замъглиха. Димящи капчици се стекоха надолу и се изпариха, преди да попият в гънките на черния воал.

Мислеше трескаво. Не ѝ бе казал, че не може, а че не бива. “Не е ли едно и също? – попита колебливо гласче в главата ѝ. Съвсем не – отговори му друго, пламенно и настоятелно. – Той предупреждава, но оставя избор. Пазител е, не враг.“

Малла̀ се изправи, замаяна, но изпълнена с решителност. Защо изобщо съществуваше забраната да се наднича зад завесите в източната кула? Всяка жена знаеше, че смъртта чака зад тънката преграда от кадифени гънки. Не, дори краят да бе грозен и изпълнен с агония, Малла̀ предпочиташе да го види с очите си, отколкото търпеливо да чака реда си в неведение. При все това, не бе събирала смелост да се опълчи на неписаната забрана.

До сега. Докато не стана време онази, която я прегръщаше в страшните дъждовни нощи, да премине отвъд. Ако на най-скъпата ѝ сестра, ако на Наара бе отредено да издъхне в мъки, то трябваше да е до нея, да държи ръката ѝ, да шепне спомените от безгрижното детство, в което още можеха да мечтаят. И Той неохотно щеше да ѝ позволи да наруши забраната. А дали щеше да я накаже след това, беше без значение. Трябваше да е до сестра си.

Времето до съмване изтичаше. Тънката фигура на сестра ѝ вече не се виждаше на входа на кулата. Малла̀ набра дългите си поли и забърза към витото стълбище, с надеждата да не е закъсняла.

Лъкатушещият път нагоре ѝ се стори безкраен. Ту облягаше ръце на камения парапет, за да остави нощния въздух да влее живот в изгарящите ѝ гърди, ту се втурваше с нови сили нагоре. Преди да достигне върха, забави ход и се ослуша. Не се чуваше нищо, освен свистенето на вятъра, който сега се извиваше и хапеше снагата на кулата, като безплътна хала. Малла̀ натисна махагонова врата и пристъпи в малкото предверие. Нямаше витражи. Прозорците бяха голи, зейнали усти, които есента бе поила с обилните си дъждове. Мъх се спускаше от тавана до пода, изпълнен със купчини сухи листа.

Ето я – завесата, за която всички знаеха, но никой не говореше. Вместо пищна, извезана свила, като в останалите части на Дома, платът бе овехтял и изгубил цвета си. Крайчетата, сякаш опърлени от пожар, висяха неравни и зъбести над прашния под. Негодуванието загорча на езика ѝ. Защо им бяха пищните палати, щом лобното им място бе изоставен и грозен гроб?

Чу се стон, болезнен, нетърпим. Малла̀ трепна и пристъпи към завесата. Ръцете ѝ плахо докоснаха плата. Дали ако прекрачеше, Копиеносеца щеше да поиска да отнеме живота ѝ веднага, за да не разкаже на останалите? Тъй да бъде, реши накрая, открехна завесата и застина.

Кулата прерастваше в широка тераса, чийто ръб едва се виждаше под бледия светлик на звездите. Сестра ѝ бе легнала на каменно ложе в средата. Воалът ѝ бе свален и Малла̀ ясно можеше да види зачервената, като от треска кожа на лицето. Болната дишаше тежко, потта се стичаше по крехката ѝ шия и неспокойни гърди, неподвластна на нощния мраз.

Без да мисли, Малла̀ се втурна напред, пое едната ръка на Наара в совите и я целуна. Клепачите на сестра ѝ се отвориха и разкриха безумни, осеяни с изпъкнали вени очи.

– Върви си – изплъзна се от напуканите устни.

– Не! – викна Малла̀ и притисна чело в изгарящата длан. – Не ме отпращай, сестрице…

Наара поклати глава и понечи да каже още нещо, ала тялото ѝ се сви и тя нададе нов, протяжен стон. От полуотворената уста блесна лъч светлина.

– Гори… – прошепна едва чуто Наара. – Дойде ли той?

За миг спокойният глас на Копиеносеца разпръсна воя на вихъра.

– Тук съм.

Едрата му фигура излезе от сенките и коленичи до ложето. Ръката му стискаше копието, насочено към Наара. Малла̀ се отдръпна, ужасена.

– Наистина ли така ни убиваш? – не се сдържа да попита с укор.

Копиеносеца поклати глава.

– Така ви помагам да се родите.

– Но…

– Ако не напуснеш, всички ще платим – прекъсна я мъжът.

Всички? Преди Малла̀ да успее да попита, Копиеносеца властно ѝ направи знак да се отмести и въпреки нарастващия гняв, тя се подчини. Погледна пак към трескавото тяло на сестра си, която наново бе притворила очи. Струваше ли ѝ се или кожата ѝ сияше?

Копиеносеца се наведе и зашепна нещо в ухото на Наара. Сестра ѝ се усмихна и кимна едва забележимо.

– Все още можеш да си тръгнеш – каза Копиеносеца с печал, която учуди Маала.

Тя поклати глава.

– Моля те.

Малла̀ се поколеба. Божеството, екзекуторът им ѝ се молеше?

– Защо?

– Забранено ми е да говоря за това, което ще направя – отвърна Копиеносеца настойчиво, почти отчаяно. – Имай вяра в думите ми, ще съжаляваш.

Едрото му тяло се преви и на свой ред коленичи пред нея. Молбата му ѝ се стори тъй искрена, че за миг, Малла̀ бе готова да се подчини. Но в следващия, сърцераздирателният вик на сестра ѝ я разубеди. Девойката поклати глава и знаеше, че макар и незрящ, Копиеносеца е разбрал отговора ѝ.

– Тъй да бъде – изрече той с разочарование и горчивина, остри, като върха на копието му. – Времето изтеча.

Колебанието загриза нишките на грижливо изплетената ѝ броня от решителност. Но не, връщане назад нямаше.

Копиеносеца ѝ обърна гръб, без колебание насочи копието си към гърдите на Наара и я прободе.

Писъкът на сестра ѝ се сля с далечения грохот на мълния. А после, гърдите на Наара се пропукаха, като глинена ваза и изпод тях засия ярка светлина.

Въпреки черния воал, болката избухна в главата на Малла̀ и я принуди да стисне клепачи. Не, трябваше да бъде до Наара, та нали затова бе престъпила забраната? Понечи да се приближи, макар жаркият ад да прогаряше чувствителните ѝ зеници дори през клепачите. Щеше да ослепее, точно като него…

Нещо я заслони от зноя. Усети тялото му, огромно и хладно, да я обгръща в пашкул от благоговейна тъмнина. Ала после огънят, който я мъчеше отвътре завибрира, като че подкладен от този на сестра ѝ. Стори ѝ се, че ще пламне, като факла и ще изтлее заедно с Наара, преди първите лъчи на Живата звезда да обагрят небето. Потисна напиращия огън с всичката воля, на която беше способна. Стъпка и натиска надигащия се пламък, който се бореше като жив. Накрая усети как нещото в нея се сгърчва, живецът му прекършен. Зноят започна да се оттича, като придошла река, извоювала си ново русло. Топлината, която денонощно я тормозеше, се стопи.

Копиеносеца се отдръпна и Малла̀ отвори очи, за да посрещне новия ден, без помен от предишната болка. От тялото на сестра ѝ не бе останало нищо – каменното ложе стоеше празно на фона на ярките утринни лъчи.

– Как? – отрони се от треперещите ѝ устни.

– Само една Жива звезда се ражда всяка утрин – отвърна Копиеносеца, извърнат към светлината. – А някой ден… – гласът му отново се насити с печал, – някой ден тъмнината ще пребъде и светът ще се удави в страх, защото Живата звезда, която е трябвало да обходи хоризонта, е изгоряла oщe в зародиш.

Малла̀ напипа черното си було и го захвърли на земята. Внезапно празнотата отвътре ѝ се стори по-нетърпима от неудобството на постоянната топлина. Усети гърдите си тежки, мъртви, като студения камък наоколо.

– Защо пазиш всичко в тайна? Нима не заслужаваме да знаем?

– Ти узна и що стори? Уплаши се и уби звездата преди да е узряла – каза Копиеносеца вяло и без укор, сякаш точно това бе очаквал. После пое копието си и ѝ обърна гръб – Върви, вече нямаш място в Смарагдовия дом.

Малла̀ потръпна, далеч не само от вятъра.