Мазето

Първото мазе е на Лидия, на сладката Лидия, на прекрасната Лидия, на прекрасната Лидия с дебелата плитка и баба й, която също се казва Лидия. Помагал е на Лидия да подредят мазето; изнасяли са боклуци; тършували са за нещо, което заслужава да се опази. Видяха й един плъх, който ги гледаше любопитно. Лидия му рече: „Душице, ела тук, кака иска да те гушне.“, но плъхът я изгледа недоверчиво, както обикновено скучните хора гледат на психично болните и изчезна в някоя от дупките и си отиде из тръбопроводите, където обикновено плъховете имат работа.

Лидия е много чаровна, но като е без родители, без братче, без сестриче, без братовчеди и само една приятелка Яна (известна още като Лудата Яна), минава за малко странна.

Денис обаче е влюбен в нея. Само, че е една на 7, а Лидия едва на 12. Като пораснат ще я заведе на кино, ще й каже, че е най-хубавата жена, ще я хване за ръката и ще я убеди да му е любовница. Твърде красива и дива е за да бъде неговата съпруга.

Второто мазе е на семейството му. Служи най-вече, когато Денис се провини, баща му да го затваря. Два пъти Денис наистина се уплаши, но на третия не му беше страшно, а тихо и спокойно. На четвъртия видя онзи плъх – същия, с любопитните очи. Не му каза думите на Лидия, защото знаеше, че плъха ще избяга. Гледаха се малко по-продължително в очите и с поглед си казаха много неща.

Третото мазе е на Шикерови от четвърти етаж. Шикерова е дългокрака и е любовница на бащата на Денис, точно тя е и истинската причина Денис често да бъде обвиняван в различни нарушения и затварян в мазето. Отдавна това са най-приятните му мигове. Прави са на уплашен, но мазето си е неговата зала, в която посреща поданиците си на аудиенция: най-вече хлебарки и паяци, има и разни зловещи малки бръмбари с неизяснен произход, за които Денис е сигурен, че са гости от космоса. Нищо не може да направи за тях, че са „големи темерути“. Заради този израз получи веднъж, най-жестокото дърпане на уши и най-дългото задържане в мазето. Културните деца не употребявали този израз, правилно било: „необщителни и интровертни“. Не ставаше въпрос за бръмбарите в мазето, а за едни деца в училище. Но те не приличаха на „необщителни“ или пък „интровертни“ (каквото и да означаваше това), а на чисти темерути. Баща му не харесваше тази дума, а няколко дни по-късно Денис откри брошката на Шекерова в един от ъглите под спалнята.

Четвъртото мазе е на Бай Стамат. Голям пияница и шемет. Напие ли се става идиот. Която и жена да види й вика: „И отпред, и отзад те обслужва Бай Стамат!“ и се хили с беззъбата си усмивка. Когато майка му на Денис и Шекерова се прибират заедно и им го изтърси, двете се хилят по-безобразно и от него.

Петото мазе е на Ряпата. Дребен престъпник и рекетьор. Всички се боят от него, но бащата на Денис – не. И Денис не се бои от Ряпата. В действителност Ряпата е страхлив, а мазето му е пълно с дреболии. Крадени вещи, наистина, но дреболии: чайници, ютии, оръжия, които вече не стават за нищо.

Шестото мазе е на Тишо и Тишовица. Пълно е с буркани.

Седмото мазе е на леля Виолета. И то е пълно с буркани.

Осмото: на един учител по геометрия. Идвал е със свои ученички.

Деветото е на едни от осми етаж, дето Денис не им знае имената – скучни хора.

Десетото зее отворено и е на никой.

Единадесетото обаче е на някой. Кой? Това вече е трудно да се каже.

Денис не знае.

Кога мазето започна да чопли любопитството му е трудно да се каже. Но в последствие си направи извода, че катинара си стои все по същия начин. В лек диагонал между двата пръстена, както се казва „на кестерме“, все така стои – ни милиметър нагоре, ни милиметър надолу; леко хванал ръжда, изглежда катинар от времето на баба и дядо; или както го пишат в романите – старинен.

Прах пред вратата, няма стъпки по нея. Откога ли се е напластявал? От много.

Свети Денис с фенерчето, оглежда наслоеният прах и решава да мине пак след време. Забравя за тайното мазе, а когато си припомня са минали най-малко 5-6 седмици. А може би 8 или 11.

В това време го преглеждаха, реши едни тестове и разби всички. Насочиха ги към паралелка за гении, а баща му по този повод му издърпа здраво ушите и го затвори четири часа в мазето. Бандата им се сби няколко пъти с бандата от другата махала. Пак беше затворен в мазето. Написа в читателския си дневник ревюто за първата си прочетена книга на английски, вече имаше и за една на руски. Баща му като видя читателския дневник…сещате се какво направи. Интелектът и неговите достижения били благо, но пък високомерието – грях.

„Кръшкането пък не е?“ – геройски си помисли Денис и понесе гордо наказанието си.

Дълго осветява с фенерчето наслоената прах. Имаше стъпки, но само от мишки и неговия приятел – любопитния плъх.

Реши да влезе в мазето, за да разбере тайната му. Трябваше да е на някого. Все на някого. Какво ли имаше вътре…

Нова загадка. Това имаше. Реши да влезе под прозорчето, което беше под решетката. Така нямаше да е пипнал катинара, а прозорчето му се стори леко отворено. Когато се стъмни, вдигна леко решетката, вмъкна се под нея. Прогнозите му се оказаха верни. Само натисна прозореца и той макар и със зловещо скърцане, посипвайки много прах и засъхнала боя се отвори.

Вътре откри една кушетка, сандък с хубави книги, стари издания.

Буркани. Разбира се в едно мазе не може да няма бур-ка-ни. Тези – празни и прашни. До кушетката се търкаляше тетрадка.

Отвори я. Домашни упражнения по математика.

Красив женски почерк. Но задачите – сбъркани.

Порови и откри химикал. За няколко минути ги реши.

-Успех! – рече на непознатата.

На другият ден намери под чина си писмо. Отвори го: целувка с червило. И с познатия почерк: „Благодаря“.

Пламна цял. Цял ден беше разсеян и дори не разбра защо пак беше затворен в мазето.

Когато баща му и майка му се разделиха, забрави за мазето.

Все пак живееха другаде. Никой никъде не го затваряше. Майка му му даваше даже малко повече свобода, от тази, с която разполагаха останалите момчета на възрастта му.

Можеше да излиза когато си поиска. Да се връща когато си поиска.

Тя също излизаше когато си поиска и се връщаше когато си поиска.

Обичаше я. Тя него също.

За дома можеше да се грижи и сам. Всъщност – правеше го по-добре и от майка си.

Една сутрин му остави обаче бележка, че трябвало някой да чака в дома инкасаторите, а тя – такова, тя – онакова (някаква среща с випуска и така-нататък), нямала да се прибере до край на седмицата.

Всичко беше прекрасно, но не трябваше на бележката да остава отпечатана с червило целувка.

Много мило, но разчопли рана.

Замая му се главата, заболя го, унесе се. Спа цял следобед.

Вечерта посрещна инкасаторите, записаха данните на водомера, позвъниха му от училище да го попитат, какво става, защо не дошъл. Излъга нещо. Пак легна, пак заспа, а на другия ден хвана стоп към родния си град.

Баща му беше продал някогашния дом, но нещо го отведе в мазетата. Нямаше как да влезе в „своето царство“, но отиде до загадъчното мазе.

Катинарът стоеше по същия начин както някога. Изобщо не беше помръднал, нито хванал повече ръжда. В прахът – само миши стъпки.

Разколеба се. Отиде до решетката, повдигна я. Бутна прозорчето. Пак както някога едва не се разпадна.

До канапето, на мястото на тетрадката със сгрешеното домашно се въргаляха множество разпечатки. Някои бяха нервно скъсани; други личеше гризани в истеричен пристъп; имаше омачкани, деформирани от влага, може би – сълзи. Най-студените и страховите текстове бяха грижовно сгънати.

Да, идеше реч за пари.

Да, идеше реч за много пари.

Да, идеше реч за тежко заболяване. И евентуално лечение.

Пръстите на Денис затракаха по телефона. Времето течеше. Тракаха. Зазори се. На Денис не му се спеше, не чувстваше умора, не разбираше колко време е минало. Пръстите му тракаха. Стана пладне. Не чувстваше глад. Струйка урина тръгна по крачолите му и ги полепи по краката му. Не го осъзнаваше. Пръстите му тракаха. Устните му се напукаха, побеляха и се подуха. Пръстите му тракаха.

Надвечер излезе от мазето. Походката му беше сигурна, знаеше, че е успял.

Навършваше пълнолетие, когато тя го срещна.

Червенокоса фантазия с прелестна фигура: стройна, но с всяко природно дарование, което може да получи жена, като изваяна от скулптор. С прелестна, малко светлива усмивка, с накривено зъбче. С катранени очи под лек диоптър, с тънки китки, с тъмни зърна прозиращи под вечерната рокля.

Каза му, че му дължи тази вечеря.

Каза му, че не иска да го лъже.

Каза му, че иска да се любят. Каза му си го направо.

Вечеряха, заради формалния увод, който набързо претупаха.

Не криеше, че е момичето със сгрешеното домашно; момичето със заболяванията, но освен, че се казва Илена, нищо повече не му каза.

На сутринта му каза, че трябва да тръгва.

Каза му, че винаги ще го обича.

Помоли го, да не влиза повече в мазето й.

-Защо – попита я невярващ, – не постъпих ли добре?

-Беше прекрасно! – прегърна го тя: – Но трябва да понеса някои изпитания в живота си…без теб. Сама. Разбираш ли?

Арестуваха го седмица по-късно. Над 7 000 страници доказателствен материал, над 400 свидетели от над 40 държави; над милиард фотосветкавици в очите му в следващите няколко месеца; идеше реч за мащабни хакерски удари, за които основен заподозрян, а после и осъден беше Денис.

Осъдиха го на 600 години лишаване от свобода, но след осемнадесетата, изглежда Господ хакна системата – заради добро поведение го освободиха.

Известно време живя при майка си.

Тя беше и единствения човек, който не го забрави.

Идваше на свиждане в затвора. Представяше се за негово гадже, а не отстъпваше по очарование и на червенокосата.

На нея Денис й беше сърдит.

Можеше поне веднъж да го посети. Поне веднъж.

Съдба й беше. Обичаше я. Изглежда и тя него.

Нямаше да я пита как влизаше в мазето.

Нямаше да я пита, защо винаги в мазето.

Нямаше да я пита – очаквала ли го е тогава, когато й помагаше.

Нямаше да я пита как разбираше кой й помага, ако не го е очаквала.

Нищо нямаше да я пита. Искаше само да я гледа в катранените очи, да се наслаждава на усмивката й, на косите й. Да вдишва аромата й.

В първите години, мислено я любеше често.

Не приличаше на фантазия. Имаше усещането, че и тя го люби с мислите си, че се докосват през измеренията, че е истинска и пълноценна любовна игра. После беше щастлив.

Беше няколко месеца на свобода, когато все пак реши да я види.

Както някога пътува на стоп, а когато стигна, беше късно вечерта.

Вдигна решетката. Блъсна прозореца.

Включи лампата на мазето, а първото, което видя му се стори анахронизъм.

Вестници, най-обикновени хартиени вестници се търкаляха по пода. Всички бяха разлистени на страниците за обяви. Сред всички обяви се повтаряше една: мазето. Същото мазе за продажба.

Провери спестяванията си.

Стигаха.

Беше й обещал да не се меси, но не изпълни…

Купи мазето.

Заживя в него.

Преди да му изключат телефона, използвайки програми за лицево разпознаване по описание, откри профила й в една от социалните мрежи на далечна страна.

Беше прегърнала някакъв момък.

Изглеждаше точно като него в онази първа и последна нощ, в която се любеха.

Само косите му бяха червени, а очите черни като катран.

Повече не чу нищо за тях.

Остана в мазето. Завинаги.