Момичето отвън (Най-красивото момиче във вселената)

Пътуването из вселената със свръхсветлинна скорост беше скучно. Особено когато прекарваш огромни количества руда от най-отдалечените краища на вселената. Петко отпусна назад креслото си в командното помещение, което служеше и за спалня между пътуванията. Извади от тайно чекмедже в креслото една хартиена стара книга. На корицата ѝ беше изписано „Езерното момиче“ от Павел Вежинов. Петко разтвори книгата, която беше вълнуваща древна повест. Тя го завладя и той жадно разлистваше вехтите пожълтели страници. Хартията беше отдавна забранена, но черните пазари печелеха добре от такива клиенти. Повестта го завладяваше, когато чу едно тихо почукване. Петко вдигна поглед към люка и се вцепени! Отвън при свръхсветлинна скорост му се усмихваше прекрасно русо момиче. Усмивката ѝ грееше като звезда. Тя леко се отдалечи от звездолета и нежно му помаха. Петко не вярваше на очите си и затвори книгата загледан в реещата се гола красавица. Момичето правеше различни пируети, като истинска космическа балерина. Красивите ѝ сини очи го примамваха, докато гърдите ѝ се клатеха като праскови на дърво. Очите му не бяха виждали по-красиво създание. Но как беше възможно това, той се движеше със свръхсветлинна? Тя отново му помаха, този път приканвайки го с ръка. И Петко опиянен от прекрасните ѝ сини очи посегна да отвори люка, но пред него се прожектира екран, на който се изписа:

„По време на свръхсветлинна скорост вратите и люковете не се отварят при никакви обстоятелства!“– изкуствения интелект го предупреди за всички нарушения, които би извършил. Петко се опомни разглеждайки информацията на екрана. Но показателите показваха, че отвън има нещо живо, а в това нямаше логика. Момичето се доближи отново до люка, изпрати му въздушна целувка и се стопи в черния космически вакуум навън. Петко се изправи разстроен, но момичето вече я нямаше. Той никога не забрави тази случка. Както никога и не откри по-красива жена или по-красиво същество…