Полароид

– Разказвай! Как се запознахте? Ти ли го заговори или беше той? – нетърпеливо изчурулика Лия.

– И да не си посмяла да пропуснеш пикатностите – размаха показалец Ан-Мари.

– Нищо особено – смотолеви Таисия и руменина обля страните ѝ. – Срещнахме се на концерт в Петното.

– Ама то си е дупка от едно време – потри ръце Ан-Мари сякаш самото споменаване на мястото я беше омърсило.

– Е да, старо и поочукано е, но канят готини групи.

– Твърде си мила. Подметките ми са по-чисти отколкото онова място.

– Да не се разсейваме – плесна с ръце Лия. – И какво се случи там?

– Ами – неуверено поде Таисия. – Бях си уговорила среща с друг, ползвах приложението както ме посъветвахте, но той не дойде.

– Ох, миличка – Лия я прегърна съчувствено – мъжете са такива идиоти.

– Може би е за добро – смигна им Ан-Мари и посочи годежния пръстен на безименния пръст на Таисия.

– Свиреха Каптен Декапитацион, за това останах. Има едно парче което ми харесва особено заради…

– Не това ни интересува – прекъсна я Лия.

– Ако продължим да я прекъсваме накрая няма да ни каже нищо – смъмри я Ан-Мари.

– Извинявай.

– Няма проблем. Понякога се улисвам с музиката. Ами бях в погото, по-точно се опитвах да се измъкна от него когато видях нещо синьо. Синьото ми носи късмет, за това реших да го последвам. Тъкмо се бях измъкнала когато някой ме бутна и полетях напред. Мислех, че ще се пребия точно пред сцената когато две силни ръце ме уловиха и задържаха.

– Оо, колко романтично – изписка развълнувано Лия.

– Бях много засрамена. Искаше ми се да потъна в дън земя. Сигурно ако не бе толкова претъпкано щях да избягам.

– Иии? Какво стана после?

– Ами нищо. Благодарих му. Изчаках да забият любимото ми парче и си тръгнах.

– Ама как така? – постави ръце на масата Лия и се приведе към приятелката си. – Не си ли разменихте акаунти или поне Телеграм?

– Не. Дори не знаех името му.

– Тогава той те е потърсил? Като в някой роман със сталкер.

– Нее, срещнахме се случайно в друг бар.

– Това не значи, че не те е следил.

– Сигурна съм, че не е. Беше много мило. Доближи се до мен и ме помоли да разтворя пръсти след което пусна нещо в ръката ми. Беше гривната ми. Обясни ми, че съм я изпуснала като съм залитала. Надявал се да ми я върне и късметът му се усмихнал. Дори не помних, че съм носила тази гривна на концерта.

– Каквато си отнесена, сигурно щеше да разбереш чак след месец, че липсва – засмя се Лия.

– И да прекараш още толкова време в търсенето ѝ.

– Наистина не помнех, че съм я носела. Опитах се да го почерпя нещо, но ми отказа. Бързаше за някаква уговорка за това се разбрахме да се видим отново.

– Много хитро от негова страна.

– И после сигурно сте се награбили.

– Не точно. Излизахме няколко пъти и освен да ме прегърне, не е имало нищо друго.

– Дори не те е целунал!? – възмути се Ан-Мари. – Да не е някой пуританин?

– Мисля, че беше много сладко. Личеше му, че се въздържа и ми оставя пространство.

– Няма ли да ни го покажеш вече? Нямаш ли негова снимка?

Таисия нервно зарови из телефона си.

– Може и да е без дрехи – усмихна ѝ се Лия. – Ние не сме срамежливи.

– Ето – обърна телефона към приятелките си.

– Ха-ха, ето какво си видяла в тълпата, синята му коса!

– Красавец е, но каква е тази татуировка на брадичката му?

– Прилича на индианците от Нова Зеландия.

– Не са индианци, а маори – поправи я Таисия.

– Да не е от там?

– Не, от тук си е. Просто харесва културата им.

– Уф, синята коса как да е, но ако се появи така на сватбата…

– Няма! Вече си пуска брада. Казах ви, много е внимателен и мил.

– Да не я боядиса и нея синя?

– Какво работи? Какви са му хобитата.

– Управител в банка е, но не съм сигурна за хобитата му. Често излиза да снима. Веднъж го видях да излиза посред нощ с фотоапарата.

– Май е доста запален по снимането.

– Поне ще имаш красиви снимки от тук насетне.

– Снимал ли те е?

– Да, няколко пъти, но така и не ми показа снимките.

– Може би не е достатъчно уверен.

– Или пък ще ти ги отпечата за подарък!

– Не знам – въздъхна Таисия. – Заключва се в червената си стая и не ме пуска дори да надникна. Твърди, че ще разваля снимките.

– Ама въобще ли не те пуска?

– Да. Цялата къща е отключена с изключение на тъмната стая.

– Червен флаг, момиче.

– Та те живеят заедно, какъв червен флаг.

– Ами има тайни от нея. Току виж крие и някоя любовница.

Най-сетне беше сама. Обичаше Лия и Ан-Мари, но безспирните им въпроси и цялото това обикаляне по магазините в подготовка за моминското ѝ парти я бе изтощило. Нямаше търпение да вземе душ и да се чуе с Мурад. За пръв път бяха разделени за толкова дълго време. Чуваха се сутрин и вечер, но милувките му ѝ липсваха болезнено.

Захвърли торбите с покупки, изхлузи обувките и пътьом се отърва от дрехите. Взе горещ душ и след като се подсуши се скри в големия син халат на съпруга си. Засмя се по момичешки и се поправи на ум – „бъдещ съпруг“. Притисна яката на халата към лицето си и вдиша дълбоко аромата вплел се в нишките. Въздъхна и се върна по коридора, за да събере дрехите си и да премести покупките.

Докато сновеше по коридора пренасяйки покупките ѝ се стори, че има нещо различно. Отне ѝ още две връщания преди да разбере какво. Вратата на килера бе открехната. Тази врата бе винаги заключена, дори когато Мурад бе вътре. Той бе превърнал килера в своя тъмна стая в която проявяваше снимките. Таисия бе предложила да му подари нов и по-добър дигитален фотоапарат, но той бе отказал. Изнесе ѝ дълга лекция за това колко по-добре изглеждат снимките направени на лента и полароид, обяснявайки ѝ развълнувано как малкия брой кадри го кара да подбира точния момент за снимка. След това се бе впуснал да ѝ разказва за маорите и тяхното вярване, че снимките запечатват част от душите на хората.

Изкушаваше се да надникне в стаичката. Протегна ръка и улови хладната месингова дръжка. Задържа я за момент, след което въздъхна и затвори вратата. Надяваше се по този начин да отблъсне надигналото се любопитство. Побърза да довърши пренасянето на покупките, докато мислите ѝ постоянно се отклоняваха към забранената стая. „От кога пък е забранена?“ помисли си тя докато се изтягаше на диван с кутия от любимите си бисквити. Включи телевизора и избра любимия си сериал надявайки се да я отклони от мислите за стаята.

– Мамка му, само ще надникна – раздразнено извика тя и вдигна ръце предавайки се на любопитството си.

С бързи стъпки, почти подтичвайки, като нетърпеливо дете бързащото да види какво има под елхата на Коледа, тя се отправи към вратата. Усети хладни тръпки да пробягват по гърба ѝ когато пръстите ѝ отново докоснаха бронзовата дръжка. Прехапа нервно долната си устна докато се опитваше да се убеди, че това което прави не е грешно, нито пък лошо. Все пак с Мурад не бяха деца и щеше да я разбере, ако му сподели. Ако му каже.

С разтуптяно сърце младата жена завъртя дръжката. Езикът на вратата изщрака като приклад и тя се открехна безшумно разкривайки тъмния търбух на стаята. Таисия побърза да се вмъкне в стаята преди светлината да унищожи негативите. Вратата безшумно се затвори зад гърба ѝ, а тя се облегна на нея смеейки се от облекчение. Не бе осъзнала колко е напрегната.

Все още смеейки се протегна ръка в търсене на ключ. Прокле се наум, че не е взела телефона си. Пръстите ѝ напипаха нещо пред нея. Приличаше на броеница. Подръпна я внимателно присвивайки очи в очакване да чуе звука от падащи рафтове. Вместо това единствената крушка в стаята я окъпа в червена светлина.

„Нищо особено“ помисли си тя докато оглеждаше малкия килер превърнат в стая за промиване на филми. Накъдето и да се обърнеше имаше ванички, щипки, класьори, кутии и закачени като на простор снимки. Наложи ѝ да се приближи внимателно към един от „просторите“ за снимки, за да не бутне нещо. Сърцето ѝ се разтопи от умиление когато видя, че на окачените снимки е тя. Имаше нейни снимки докато спи, докато си припява в кухнята и готви. За много от тях дори не знаеше, че е била снимана.

Неволно закачи с крак една от многото купчини с кутии бутайки една от тях. Припряно се наведе, за да събере разпилелите се снимки. На всички снимки бе тя. Ужасяваща идея се загнезди сред мислите ѝ. Погледът ѝ бавно обходи малкото помещение и всички кутии и класьори. Усети, че ѝ прималява. Светът се завъртя и изпита остра нужда да се изпишка. С треперещи пръсти вдигна една от снимките. На нея беше отново тя. Пред Петното, сама, играеща си с една от къдриците си докато хапе нервно устни и гледа телефона си. На снимката бе без гривни. За това и не помнеше да е губила гривната си. Ужасът я скова и снимката се изплъзна от пръстите ѝ. Понечи да се загърне в халата, след което го захвърли с погнуса оставайки гола и трепереща. Той, Мурад, милият мъж в който се бе влюбила, бе проникнал в дома ѝ и я бе следил още от преди да се срещнат.

Краката ѝ поддадоха. Таисия залитна назад политайки към дъното на килера. Панически размаха ръце опитвайки да се задържи без да се интересува, че събаря всичко по пътя си. Сблъска се със стената, която изскърца зловещо и хлътна навътре.

Таисия се надигна замаяно. Намираше се в друга стая осветена от стерилно синя и студена светлина. Улови фалшивата стена и се набра, все още трепереща, по нея. Огледа се очаквайки да види още свои снимки. От стената я гледаха стотици женски лица, запечатани като в картина на Мунк. Погледите им бяха изпълнени с ужас граничещ с лудост.

– Не трябваше да виждащ тази стая. Маорите са държали близко до себе си главите на падналите воини, а аз държа снимки на съпругите си. – Плътния баритон на Мурад я накара да изпищи. – Щях да ти простя за първата стая, но да влезеш тук – мъжът изцъка неодобрително с език.

Таисия се завъртя към него докато несъзнателно опитваше да прикрие с ръце голотата си.

– Ти си луд! – Гласът ѝ я предаваше. Гърлото ѝ сякаш бе стегнато с гарота. – Трябва ти помощ.

Думите ѝ сякаш го подминаха. Устните му се бяха разтегнали в гротескна усмивка. Приличаше на озъбена хиена. Когато той вдигна ръка Таисия се хвърли обезумяла към него готова да се бори докрай. Свитите ѝ като нокти на хищна птица пръсти се впиха в лицето му опитвайки се издерат очите му.

Мурад изрева яростно и я зашлеви със свободната си ръка. Когато тя не го пусна, той плъзна коляно между двама им, притисна мекия ѝ корем и я отхърли от себе си. Младата жена опита да се задържи, пръстите ѝ задрапаха в празното пространство и се вкопчиха отчаяно в оръжието което бе извадил Мурад.

Таисия тупна глухо на пода. От удара въздухът напусна дробовете ѝ със свистене, а светът потъна в ослепителна белота. Стенеща и уплашена тя заблъска с крака по пода опитвайки да се отдалечи от нападателя си. Размахваше пред себе си отнетото оръжие.

Времето сякаш се бе забавило и разтегнало докато Таисия очакваше следващия удар. Премигна учудено и се огледа. Бе сама в стаята. В ръката си стискаше очукан полароид. Като дете чуло страшен звук докато е под завивките, тя не смееше да помръдне ужасена от мисълта, че Мурад я чака притаил се в някой ъгъл.

Трябваше да изминат няколко мъчителни минути на несигурност, преди да успее да се убеди, че е сама и трябва да се измъкне. Все още стискайки полароида тя се надигна и отправи залитайки към коридора. Искаше да се махне възможно най-бързо от това място. Понечи да захвърли апарата когато изскочилият наполовина черен правоъгълник привлече вниманието ѝ. Без сама да знае защо тя го измъкна от отвора под апарата. Обърна го, за да види какво има на него. Щом видя отпечатаното изображение изпищя истерично и захвърляйки апарата и снимката.

Б.А. За целта на историята лицето на Мурад не е татуирано както е типично за мъжете от племената маори. Донякъде това отразява и изкривеното му разбиране за културата им.