Запазени са оригиналният правопис и пунктуация на автора.
Прашинки
O B S C U R I A
Винаги носи същото окървавено наметало.
Същите скъсани ръкавици с липсващ връх на палеца. Ритуалната брадва със следи от кръв по острието. Кожената маска, под която се виждат само уморените му очи.
Плаче. Сълзите му мокрят окултните символи, изрисувани с черен пясък по каменния под.
Протяга ръка, но не може да ме докосне. За него съм сенчест силует в мрака на храма.
Призовава ме в края на всяка година, в дванадесетата нощ от дванадесетия месец: последната ни нощ заедно.
Бих попитал, ‘Липсвам ли ти, любими?’. Бих му задал хиляди въпроси и разкрил милион забравени истини, но нямам достатъчно време. Силата на символите отслабва. Бездната между света на живите и владенията на мъртвите ме тегли назад, обратно в покоя на небитието.
Докато тъмнината ме поглъща, прошепвам, ‘Защо всеки път носиш дрехите, с които ме уби?’, преди да се разпадна на прашинки под затихващите му ридания, ‘Прости ми. Прости ми.’
O B S C U R I A
Подобни Микроистории
Желанието на лудия
Пиручи примигна и остави кубчетата. Като че ли вратата на кабинета леко се открехна. Това, разбира се, беше невъзможно. Преди малко чичо Освалдо излезе и […]
към публикациятаОтвъд завесата на изгрева
Отрони се въздишка, прикриваща стон. Малла̀ я чу ясно – трепетна, сдържана, но уловила хиляди секунди лутащи се мисли. Въздишката пое към високия таван, обрасъл […]
към публикациятаПетък, краят на…
Всички мразят понеделниците, но не и аз. Аз приветствам понеделниците — пет дена пълен работен ден, часове в трафика и дори извънреден труд, само и […]
към публикацията
