Сезонът на Оплаквачките

Изсъхналите пипала на дърветата се веят в пясъчната буря. Тихият им писък изтича през восъчните капаци на бункера и се плъзга из тунелите с ритмична акустика, която първо достига до общата пералня, после преминава през вселенските душове и накрая с жалостив плач нахълтва в кухнята на космическия Капан.

– Сезззонът на Оплаквачките – съска буля Цонка с безразличието на междузвезден ветеран и хвърля кофа хайвер от харлунски паяци във врящото олио.

От колоните в салона ехти последният мегавселенски хит “Ще ти изям бъбрека, жено”.

Летящите вратички на кухнята се отварят с трясък.

– Три порции лунна цаца, две тройки кебапчета с гарнитура омайна лютеница и баен боб, четири пъти земно шкембе – вика момичето, а десетте ѝ очи сълзят от талазите дим, които се стелят над огромните фритюрници.

– Скембето ссссвърсссси. – Буля Цонка удря празния казан с голям дървен черпак.

– Но как?!? – Десетте очи на сервитьорката се ококорват в безпомощен ужас, а задната ѝ глава, която е на края на еластичен кожен израстък, и досега е останала да наднича в салона, се втурва в кухнята и увисва над казана с писък:

– Не! Казан не било празно! Брат Христос от Русе ще го бие много мене! Ааа…

– Съссссс… – съска буля Цонка, а разцепеният ѝ двоен език се изстрелва към тавана, където фиксира тлъста флуоресцентна калинка.

– Гнуссссни гадинки! Дори и ядрения взрив не ги уби. И как са се промъкнали на Ковсссега?

– Няма чорба, няма глава – плаче сервитьорката.

– Съссс, тихо ти касссах! Ссссибана сссган… Хриссстоссс и бандата му! Нима не зссснае, че по време на сссеззззона на Оплаквачките всссички ковчезссси от Зсссемята са отменени? – мърмори булята. – Нямаме зззземно ссскембе, но имаме кожа от ламя. А ти сссте ссси държиссс уссстата зссссатворена, ясссно?

Сервитьорката лудешки кима с двете си глави, дванайсетте очи мигат в такт, докато буля Цонка се свива на кълбо зад двойния фритюрник и сменя кожата си.