Студеният чай

Детето се бореше с разпенилата се вода, която се опитваше да го притегли дълбоко в своята студена прегръдка. Очите му се бяха оцъклили като на уплашен кон, но погледът му не изпускаше жената седнала край малката масичка от слонова кост и абанос. Дамата надигаше спокойно и бавно порцелановата чаша от която се носеше приятния и успокоителен аромат на екзотичните листчета чай, които бяха донесени от далечните страни на Изток. Дори когато отпиваше от кехлибарената течност, хладните ѝ сини очи наблюдаваха как момчето се бори за поредната глътка въздух.

Тази сцена сякаш завъртя колелото на отдавна забравен кинематограф зад невъзмутимите ѝ очи и скоро сцената на давещото се дете бе изместена от бавно добиващи яркост спомени. Задимена стая изпълнена със суетящи се прислужници изпълни взора ѝ. Лекарят притискаше бялата си кърпичка, зад която прикриваше торбичка с благоуханни билки, към сбърчения си нос, а свъсеният му поглед се местеше разтревожено от бледото лице на царицата към малкото сбърчено личице на новородения престолонаследник което все повече поморавяваше.

Гърбава старица раздаваше нареждания със сух и стържещ като ръжда глас. Тя избута лекарят встрани и се преведе над обезкървавеното лице на родилката. Постави влажна кърпа на челото ѝ преди да прошепне едва доловимо, това което всички в стаята знаеха, но ги бе страх да признаят – бъдещият престолонаследник умираше и нито опитните знахарки, нито пък ученият човек можеха да го спасят.

Стържещият глас предложи спасение на отчаяната майка – древно като мрачните планини надвиснали в края на царството и също толкова страшно. Родилката навлажни напуканите си устни, а умоляващият ѝ поглед премина през лицата на заобикалящите я прислужници в търсене на искрица надежда. Вместо да срещнат погледа на омаломощената царица и да ѝ вдъхнат кураж, те извъртаха неловко лица. Не бе тайна, че това бе третото неуспешно раждане на царицата, част от поредица провалени опита да зачене, задържи и роди наследник на трона.

Изгубила всякаква надежда, царицата прехапа устни до кръв и кимна примирено. Старицата плесна с кокалестите си ръце и изгони всички от стаята. Пое внимателно посинялото бебе от разтрепераните ръце на бъдещата му дойка. Огледа се, без да бърза, за да се увери, че е останала насаме с родилката и новороденото, след което дръпна дрипавата риза разкривайки изсъхналата си и потъмняла като тютюневи листа гръд. Прокара нокът по напуканата плът оставяйки алена диря. Поднесе бездиханните устни към черното като въглен зърно и остави гъстата кръв да покапе в бебешката устица.

Бебето се закашля, а след това засука лакомо. Старицата го отдели от гръдта си и го положи върху майчината гръд. Пеленачето се възпротиви, замаха с дребните си юмручета и зарида. Майка му все още невярваща притисна нежно главицата му към гърдата си и простена тихо от болка когато усети остри като карфици зъбки да пронизват млечната ѝ плът. Въпреки болката и страха, майчиният инстинкт надделя над суеверния ѝ ужас карайки я да се усмихне плахо докато гледа как синът ѝ бозае лакомо.

Сега, тринайсет години по-късно, тя наблюдаваше как това така леляено дете поема последните си глътки въздух преди да се изгуби под водите на езерото. Сърцето ѝ бе студено, забравило всякаква тръпка и милост. Очите ѝ хладно обходиха застиналата като огледало водна повърхност. Поднесе отново чашата към устните си и отпи последната глътка от вече изстиващия чай. Завъртя бавно глава и лицето ѝ се озова пред все така старото издълбано от времето лице на вещицата спасила сина ѝ.

– Това ли реши да откраднеш? – запита с равен глас царицата – Това което ми даде е това и което открадна от мен?

– Дори аз не съм толкова зла – изхриптя със стържещ глас вещицата – Отнех ти солта на живота.