Търговецът с котката

– Значи тук се криеш – каза клиентът, като огледа критично овехтялата ми прашасала каравана.

– Тук, но не се крия. Не мисля, че някой ме търси – отвърнах аз меланхолично и огледах посетителя. Сив човек на средна възраст, в сив костюм, сивееща коса – и вероятно сиви мисли и чувства.

– Търсят те – смигна многозначително Сивият. – Идвам за Нещото!

– Нещото е много скъпо и изисква парола – казах аз и погалих едрата си черна котка, която осезаемо се напрегна.

– Паролата е „Улица консервна“- много шантава приумица, впрочем.

– Не четете – въздъхнах огорчен аз. – Изобщо не четете.

– Четенето е почти нелегално – възрази Сивият и посивя още повече. – Но аз идвам за Нещото.

– Това „почти“ е много важен нюанс – сега аз му смигнах.

Извадих от джоба си кутийка с невроимпланти – флаш памети съвместими с портовете на черепа, които се имплантираха на всеки човек след тригодишна възраст.

– Имам тук всякакви мисли. Спомени за свободата, мисли за любов, религия, митове и легенди. Имам и мисли на бунтовници, но те са най-скъпите. Наказанието за притежание е каторга в уранова мина. Ти какво искаш да си купиш?

Сивият се подсмихна криво и в очите му блесна нещо нечисто. Докосна се зад ухото и сивите дрехи се превърнаха в черна полицейска униформа.

– Пипнах те, копеле – провлачи самодоволно полицаят. Ще ми донесеш повишение на статуса.

В този миг котката ми се стрелна и го захапа за врата. Не го пусна, докато той не се строполи на земята. После седна пред мен и се облиза. Зелените й очи искряха.

– Уби ли го?

– Само го парализирах – тръсна глава котката. – Нали не разрешаваш да ги убивам.

– Пак ще се местим – въздъхнах аз и я взех в обятията си.