Тони

Есен е. 15-ти септември. Цветовете се преплитат и създават илюзията сякаш си в картина. Листата танцуват във въздуха борещи се с лекият вятър, който идва от океана, и падат нежно създавайки изкуствена пътека към старата къща на 24-та улица, в предградията на Ню Джърси. Къщата е построена още през 30-те, на два етажа, с голям покрив и малка, дървена ограда отпред. На верандата е поставена бяла, почти олющена масичка и един дървен стол с червено, вълнено одеяло преметнато през облегалката.

Затварям очи и вдишвам дълбоко, усеща се лек мирис на засъхнала боя смесен с аромата на кафето носещ се от кафеварката поставена на масата. Чувствам лекота, чувствам, че принадлежа – на мястото, на времето, на себе си. Приближавайки се към верандата това усещане за уют става все по-силно. Поставям крака си на първото стъпало и виждам че съм бос, дървеният под леко драска ходилата ми, но няма нищо, чифт чехли са оставени до стола. Обувам ги и осъзнавам, че нося само халат. Топлина облива тялото ми и аз сядам на стола, на масата е поставена бяла покривка и комплект чашка и чинийка за кафе от бял порцелан със синя окраска. Наливам си от топлата напитка и отпивам бавно, наслаждавайки се на есенната картина и чувството, че най-накрая съм у дома. За секунда всичко е перфектно.

Нещо скърца, вятърът се усилва и жили страните ми, черни облаци се скупчват над къщата. Какво става? Рязко се изправям от стола паникьосан от силния тътен, който ехти в небето. Чашата с кафе пада на пода, пръскайки се на частици. Усещам да пропадам, поглеждам надолу и осъзнавам, че подът се разцепва на две и аз започвам да се свличам. Силна гръмотевица озвучава цялата улица и като край на сцена всичко стана тъмно.

Не си отивай, моля те, недей!