Двойнички

Лидия тичаше по крайбрежната алея и проклинаше психотерапевта. Глупакът, вместо да ѝ даде хапчета, за да се справи със следродилната депресия и натрапчивите мисли как наранява близките си, я беше накарал да тича. Мразеше да тича. Единственото хубаво беше вероятността мъжът ѝ да заспи, докато приспива бебето и да не я занимава със секс.

Отново чу шепот откъм морето. „Лиидияяя…“ Жената тръгна по кея като в транс, следваща звука „…върни се у дома… аз ще ти помогна, ще те спася… това място не е за теб…“ Стигна до края на моста и се надвеси над перилата. Вгледа се в черната вода, думите сякаш идваха от дълбините. От начало очите ѝ не виждаха нищо, но постепенно свикнаха с движещата се тъмнина и забелязаха силует под повърхността. Лидия присви очи и се наведе още повече. От морето я гледаше просто нейното отражение. „Приближи се още…“ Тя се наведе, рамката се впи в корема ѝ. Протегна ръка към силуета долу и той към нея. Малко преди пръстите ѝ да докоснат водата, момичето се сети за детето си и изведнъж ѝ се прииска да го прегърне. Тъкмо да се отдръпне и пръстите на отражението ѝ пробиха водата и се затвориха около китката ѝ. Тя се опита да се отскубне, но нещото бе много по-силно. Секунда на противоположно теглене и отекна плясък във водата, а Лидия падна по задник на твърдия бетон. Изправи се бавно и несигурно на краката си, опипа ръцете и лицето си. Направи плахи крачки към парапета и се надвеси над него, търсейки с поглед отражението си. Намери го да се мята разярено под водната маса, без да може да изплува. Лидия се ухили зловещо и се отдръпна от парапета. Обърна се и бавно, но все по-сигурно с всяка крачка, се отправи към дома, където я чакаха мъжа ѝ и детето ѝ.